 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.59, бр.3, година XI, 2004г. |
|
|
ДОБРОДЕТЕЛИ, СПОРТ И ДЕМОКРАЦИЯ |
|
|
| ст.н.с. д-р ЕРИКА ЛАЗАРОВА
|
|
 |
| Мирон, Дискобол |
|
Обаянието на олимпийските игри е свързано не само с апотеоза на физическа сила и мъжество, но и с историческото утвърждаване на определени добродетели, подвластни на духа и същността на елинската цивилизация. Самата идея, че единствено свободните граждани могат да участват в състезанията, е пряко следствие от налагане на идеала за демократически стил на управление. При него всеки свободно роден елин е достоен да бъде едновременно решаващ съдбините на отечеството, участвайки в пряк вот за всяко обществено значимо решение, и да изявява себе си като творческа индивидуалност в изкуствата, философията, науката и спорта. Това са сферите, достойни за проявление на висшето Его на личността. Физическата култура се третира като равностойна на духовната, стига двете да бъдат в хармония. Или както казва Платон, недъгав е и онзи, който не умее да бяга или да плува, както и онзи, който е неграмотен.
Показателен факт е, че първият победител в Олимпийските игри от 776 г. пр. н. е. - Кореб, е готвач от Елида. Той е и първият от т. нар. "малки богове", които са чествани доживотно за заслугите си в състезанията, обявявани са за безсмъртни, родното им място се прославя и се счита, че минава под покровителството на олимпийските богове, а образите им остават за поколенията в мраморни изображения в ритуалната редица статуи на призьорите, оформила се като култово място в комплекса на древния стадион.
С годините ставало все по-трудно участието на обикновени граждани, заради едномесечните задължителни тренировки в Олимпия, предхождащи игрите, както и заради регламентираната необходимост в продължение на десет месеца всеки състезател да е тренирал ежедневно. Но правилата се спазвали стриктно, а опитите за измама се наказвали безкомпромисно. Честта да се състезаваш не бивало да бъде опетнявана от подкупи или от нарушаване правилата на игрите. Явно е, че спортсменството или понятието "честна игра" също има хилядолетна традиция. Провинилите се, които мамели, опитвали се да подкупят съперника или нанасяли телесни повреди на противника си, били отстранявани от състезателна дейност и им били налагани внушителни глоби, със средствата от които били издигани статуи на Зевс.
Деветдесет и осмата олимпиада е печално известна с това, че боецът Евпол се опитал да подкупи трима от съперниците си, в резултат на което били наказани и четиримата, а със средствата от глобите били издигнати четири нови статуи на Гръмодържеца. На една от тях били записани паметните слова: "Победата в Олимпия се постига не с пари, а с бързи нозе и силно тяло" - прекрасна максима, която и днес напълно заслужено би трябвало да бъде поставяна като спортен девиз. Напомняйки на силно меркантилизираното съвременно общество, че спортът следва да утвърждава не материалните успехи, а стремежа към човешко съвършенство.
Античният свят ни е завещал и потребността от повишено внимание към опасността да се превръщат героите от спортната надпревара в идоли. Философът Ксенофан имал рязко отрицателно отношение към олимпийските игри, считайки, че е неправилно да се надценява физическата сила, както е неправомерно и да се честват прекомерно авторите на стихове, възпяващи митични подвизи, за сметка на недооценяването на процъфтяване на разума и "постоянството на добродетелите". Неговата отрезвяваща позиция набляга на опасността от самоцелно възвеличаване успехите на физическата сила, лишена от мъдрост и нравственост: "Нашата мъдрост е много по-добра от силата на конете. Съвършено безсмислен и несправедлив обичай е да се предпочита телесната сила пред полезната мъдрост."
Мнозина от големите мислители на древността обаче, водени от уважението към олимпийската идея, принципно отъждествявана с единственото трайно примирие в античния свят, осъществявано в "свещения месец на олимпиадата" веднъж на четири години, търсели хармонията между телесното и духовно-нравственото начало в личността. Затова олимпиадата била съпроводена задължително и от състезания по поезия и музика, като победителите в тях също си тръгвали окичени с олимпийски лаври и се радвали на заслужена панелинска слава. А и философи от ранга на Питагор (известен в ръкопашните боеве) или атлетът Платон, "бащата на медицината" Хипократ (изтъкнат борец и колесничар), поетите Софокъл и Еврипид, отличили се на олимпийските поетически състезания, доказват, че представата за хармоничния човек не е само утопия.
От друга страна обаче, високите стандарти, зададени от подобни високо надарени люде, довеждат нерядко до надценяване на изключителната личност. Хераклит обичал да противопоставя "тълпата" на героя, казвайки: "Един за мен е колкото десет хиляди, ако е най-добрият." Известен като "плачещият философ", бащата на диалектиката", прочут още с максимата си "Всичко тече, всичко се променя", гледал с перманентна тъга на съществуващото. Убеден, че и най-достойното за живот е осъдено да загине според законите на природата. И дори най-храбрият и най-мъдрият са само прашинки в мирозданието.
Негов антипод е Демокрит, наречен "смеещият се философ". Той възприемал превратностите в света като неизбежни и способни да бъдат побе-дени от силата на волята на добродетелния човек. Съхранените през вековете негови текстове, посветени на проблемите на етиката, разкриват един дълбок мислител, чийто максими спокойно могат да бъдат използвани като пътеводни и в постмодерната епоха. Защото разкриват ненарушимото единство между морал и поведение, демокрация и нравственост, добродетели и социален мир:
"Да бъде човек добър означава не само да не върши зло, но и да не го желае."
"Лошият човек трябва да бъде контролиран, за да не се възползва от удобния случай и да причини вреда."
"За глупавия е по-добре да се подчинява, отколкото да заповядва."
"Нечестната печалба нанася вреда на добродетелите."
"Да се живее лошо, неразумно, невъздържано и нечестиво, означава не само да се живее зле, но и бавно да се умира."
"От мъдростта се получават следните три дара - дарбата добре да се мисли, добре да се говори и добре да се действа."
"За мъдрия човек цялата земя е открита. Защото за добрите души отечество е целият свят."
Демокрит търси подходящата мяра във всичко. И тъкмо по тази причина не приема нито безмерното богатство, нито крайната нужда. Смята, че нечестно добитите средства носят морално петно и клеймят притежателя си. Още повече, че жаждата за пари измъчва дори повече от бедността. Щастието предполага постигане на вътрешен мир и доволство, а "нещастен е онзи, който при големи средства не притежава душевно веселие."
Софистът Протагор доразвива Демокритовата теза за мярата, определяйки човека като мяра на всички неща. За него цивилизованият човек е венец на природата, съюзена с културното творчество. Безпомощността пред стихиите е развила разума и изобретателността му, за да може той да създаде чудесата на изкуствата, науката и техниката. Вместо войната на "всички против всички", характерна за първобитните хора, разумните представители на човешкия род достигат до "обществения договор" и изобретяват демокрацията. Макар и лично той да се съмнява в справедливостта и законите, употребявани, според него, твърде често в изгода на силния и за лична полза на управниците. Тогава се нарушава балансът между закон и добродетел, между човек и държава.
Върху тази негативна зависимост се концентрира по-късно вниманието на софистите Ликофрон, Хипий, Антифонт, за които законът е тиран над хората, ограничавайки естествените им склонности и нужди. Тиранията изопачава и обезсмисля човешките усилия към добро и прекрасно. Тя прави дори от спорта жалко подобие на честна борба, включвайки в римския свят гладиаторските игри към олимпийските състезания. Профанирайки по този начин самата представа за състезателен дух, човешки и спортни добродетели.
Именно демокрацията отговаря на творческата човешка същност, давайки поле за развитие на добродетелите, тя е общоелинската идея, вдъхновявала през столетията търсещите умове. За всички тях създадената в древна Атина демократична система на управление, оказала пряко или косвено влияние върху целия античен свят, е еталонът, по който бива възроден феноменът "олимпийски игри" в съвременния свят. Пиер дьо Кубертен се обръща съзнателно към представата за олимпиадата като път към всеобщ мир, културно сътрудничество между народите и възпитание на човечеството в духа на свободата, толерантното съревнование и физическото съвършенство. Подчертавайки, че демокрацията и спортът, спортът и нравствеността, демокрацията и етическите добродетели са били и трябва да бъдат неделими. |
|
| горе |
|
|
|
|
