 |
|
| СПОРТ |
стр.41, бр.2, година XIV, 2007г. |
|
|
Иван Любичич: от бежанец до носител на купата “Дейвис” |
|
|
|
|
На 13 години Иван Любичич бяга от войната в Босна, а на 25 години печели за Хърватия купата “Дейвис” на турнира, който се счита за неофициално световно първенство по тенис. През тези тринадесет години извървява дългия и мъчителен път от изгубено момче до голям победител, без да се превръща в типична спортна звезда.
Въпреки че вече три години убедително заема място сред десетте най-добри тенисисти в света и е носител на купата “Дейвис”, трофея на неофициалното световно първенство, Иван Любичич не е човек, след когото обожателите се обръщат на улицата. Онези, които го познават добре, знаят, че не обича около него да се шуми, избягва големите жестове, обича да прекарва свободното си време със съпругата си Аида, че говори повече за новите надежди на проспериращия хърватски тенис, отколкото за собствените си успехи. Мнозина още не могат да си обяснят как този на пръв поглед несръчен и бавен спортист е постигнал толкова много победи, а заради плешивостта му мнозина не вярват, че е навършил едва 27 години. Това обаче е само привидно. Любичич е бърз и мощен колкото и най-добрите и особено се гордее, че на най-големите турнири цели три пъти е побеждавал най-силните тенисисти след два поредни загубени гейма. Това говори за зрелостта му като играч, а видът му на спокоен и опитен човек съвсем не е плод на случайността. Любичич се превръща в Любичич след големи жизнени изпитания и след травмиращо трудно юношество. Много тенисисти са израснали в бедни семейства, за да стигнат до самия връх, но Любичич е единственият, който още на 13 години е трябвало да бяга от потъналата в кръв Босна, за да спасява живота си заедно с майка си и брат си. Хърватинът от град Баня Лука в Босна и Херцеговина бяга от родното си място в град Риека в Хърватия, след като всички, които не са сърби, е трябвало да напуснат босненския град. “Всеки ден някой изчезваше и повече не го виждахме” - разказва днес Любичич. През 1992 г. Иван е само на 13 години, а шест месеца след бягството им от Босна и Херцеговина не знае дали баща му е оцелял, или е станал поредната босненска жертва. А когато всички са отново заедно, следва нова раздяла. В Италия се създава лагер за млади европейски таланти в тениса и Иван се оказва във Флоренция, където трябва да живее с петдесет долара джобни пари месечно. “Когато се нуждаете от добри маратонки за тенис, едва тогава разбирате, че с тези пари не може да се направи нищо” - спомня си днес спортистът. Освен тренировките в Италия, играе все по-често на юношески турнири, докато успява да се добере до юношеския финал на “Уимбълдън”. Окрилени от подобен успех, мнозина веднага се устремяват към професионалните върхове, но Любичич чак до 2004 г. е само един от добрите, без да е най-добрият. Макар бързо да пробива сред първите сто играчи в света, eдва през 2005 г. достига до третото място сред десетте най-добри световни тенисисти.
Най-големите тенисисти играят сами срещу всички останали, само по изключение по двойки, a когато стигнат до самия връх, по правило избягват отборните състезания. Не обаче и Иван Любичич. Независимо от индивидуалните победи той се радва най-много именно на отборните успехи, които повечето специалисти оценяват като невероятни. През 2005 г. той и Марио Анчич, като представители на една малка страна с население 4,5 милиона души, печелят купата “Дейвис”, трофея на неофициалното световно първенство, като още в първия кръг изхвърлят от надпреварата най-силния състав на САЩ на собствения му терен. Тогава Любичич победи и Андре Агаси, и Андрю Родик, а заедно с Анчич в турнира по двойки и прочутите братя Брайънт, най-добрата двойка в света. А на финала в Братислава, като член на отбора (макар да не игра) се присъедини и Горан Иванишевич, легендата на хърватския тенис, носителят на “Уимбълдън”. Любичич и Иванишевич много често разговарят по телефона и с личното си приятелство затвърждават хърватските традиции в тениса.
По необикновения си и труден жизнен път Любичич научава неща, които живеещите нормален и сигурен живот едва ли могат да научат. Той осъзнава, че никога не се знае какво може да се случи, и влага във всеки един момент цялата си енергия, дълбоко вярвайки, че дори и след тежки поражения победата е достижима. “Тези, които не са страдали, не знаят какво могат да изгубят” - казва Любичич. Затова не е странно, че UNHCR (Агенцията за подпомагане на бежанците на ООН), толкова често го сочи като един от най-добрите си примери. От бежанец до носител на купата “Дейвис” - това е дълъг и труден, но не и невъзможен път, поради което Любичич използва всяка възможност да се бори срещу предразсъдъците към бежанците. “Бежанските колони с нещастни и отчаяни хора често предизвикват страх, a не само състрадание - казва той. - В тези колони всички изглеждат жалки и мнозина не разбират, че сред тях има много талантливи и образовани хора, на които просто трябва да се даде шанс отново да станат господари на собствения си живот.”
|
|
Статия, предоставена от DVC Press
Превод от хърватски: Стефан Стоянов |
|
| горе |
|
|
|
|
