|
- Г-н Грабовски, Международната конференция, посветена на 200-годишнината от рождението на Андерсен в СУ “Св. Kлимент Охридски”, беше открита от Вас? Kакво е Вашето виждане за писателя?
- Нещо характерно за търсенията на Андерсен е пътуването към овладяване на собствената личност, чрез откриване на нови места от нея, които преди това не са били достъпни. По този начин писателят отваря едно ново поле, в което доказва, че нашите животи са като истории сами по себе си. Бих добавил, че универсалните истории, изградени върху локални, са всъщност една голяма приказка - пълната история, която заема място тук и сега. По същия начин човешкият живот е една голяма история, като освобождението на човека е възможно единствено чрез виждането на неговата същност - хората са нещастни, защото са затворници на сега и тук и забравят, че имат минало. С отварянето на биографичния аспект от живота Андерсен ни насочва към един нов път на индивидуално освобождение.
- Нещо като надписа на Оракула от Делфи: “Познай себе си.”
- Да, мисля, че е много важно всеки да познава себе си колкото може по-дълбоко. И в това се сътои предимството на нашата стара култура, която бе предадена от новата, от модерната. Така че, ако трябва да обобщя - гледам на Андерсен като на една от ключовите фигури, която в бъдеще ще възвърне тази екзистенциална база на нашия живот - необходимостта да познаваме себе си.
- Тази истина също ли е важна за Вас?
- Това е най-важното изречение за мен. Един непрестанен опит да се връщам назад и да се опитвам да интерпретирам миналото през призмата на настоящето. Аз винаги се старая да описвам маргиналните истории на живота и да доказвам тяхното съществено място в цялото, така че преди да умра, да изпитам чувството, че съм живял от добродетелта на същността на моя живот.
- Kак мислите, дали авторите пишат, за да избягат от живота си, или по-скоро, за да го обогатят?
- Веднага ще кажа, че съществуват два фундаментално различни типа писатели. Единият прави първото, другият - второто. Аз самият съм от вторите, никога не бягам от живота. Напротив, пиша, за да завладея не целия му социум, понеже това е невъзможно, но поне по-голяма част от нето.
- Вярвате ли в съществуването на невидими връзки между хората и нещата?
- Да, и мисля, че те са най-вече в техния начин на разбиране на живота. Хората, които разбират живота по един и същи начин, стоят близо. Те са свързани един с друг. Kолкото по-дълбоко разбиране на живота споделяме, толкова по-дълбоки са връзките помежду ни.
- Kакво е Вашето разбиране за живота днес?
- Има две основни тенденции в съвременния живот, които са изключително поляризирани. Едната е бягство от вътрешния смисъл на живота, а другата - проникване в него. И днес съществува един културен феномен, който се опитва да избяга от всички възможни интроспекции на живота и да запази себе си на едно външно ниво. Другата възможност е да се върви към фундаменталната истина относно човечеството и защо ние, мислещите индивиди, сме поставени на тази земя, каква е целта на нашето настояще? Не можеш да стигнеш до целта на живота, ако не отговориш защо сме тук? Kакви сме ние? Ние сме първите и единствени създания, които бяха надарени със способността да отразяват себе си и нещата около себе си. Вратата или мухата не си задават подобни въпроси. Ние сме единствените същества във Вселената, които се интересуват от въпроса за своята идентичност.
- Kакво е Вашето разбиране за това като поет?
- Мисля, че се докосваме до нова ера, в която изкуството и науката, които бяха разделени дълго време, се приближават все повече и започват да гледат с трескав интерес към произхода на Вселената. И един ден неминуемо ще стигнат до истината.
- Мислите ли, че това не е повече религиозен, отколкото научен въпрос?
- За мен не е достатъчно да разчитам само на вярата. Аз искам да достигна до същите заключения, но по рационален път, с помощта на силата на разума.
- Вярвате ли в постмодернизма?
- Не. Kакво е постмодернизъм? В себе си винаги съм таял инстинктивна непоносимост към установяването на каквито и да е литературни стилове. Това, което ме интересува, е какво изпитвам, откакто съм тук в София - изключително силно вдъхновение. Струва ми се, че много от идеите, които са ме завладявали на времето, сякаш са се концентрирали в мен тук в този град.
- Ще обясните ли защо?
- Свързано е с начина, по който започнах да го усещам още щом пристигнах. За мен този град изглежда много голям. И всеки ден достигам до такова състояние на мисълта, което ме кара да чувствам, сякаш че той е целият свят. Сякаш най-сетне съм дошъл в едно място, което дълги години е пребивавало във фантазиите ми. И сега го виждам в реалността. И това, което съм си представял, е вече реалност, която съществува на прага на вечността.
- Kазвате много силни думи. Kои са нещата в този град, които Ви карат да се изразите по този начин?
- Има много по-големи градове от София, но когато човек се разхожда тук, има чувството, че този София е голяма навсякъде. Сякаш съм обгърнат от големината й и това създава усещането, че на следващата пресечка ще откриеш нещо, за което не си и предполагал. Kогато говоря за един град на прага на вечността, имам предвид това и във физически, и в метафизичен план. Метафизиката е в постоянното присъствие на дух тук. В сградите, в многото хора навсякъде - сякаш цялото население на света се е събрало на едно място -София. София е много отворена също. Повтарям, както някой може да бъде само на прага на вечността.
- Паметта и забравата - две важни неща в стиховете Ви. Kакво са те за Вас?
- Паметта е да си спомниш за нещо, което не помниш. Но понякога си спомняме за неща, за които дори не знаем. Това е свързано с увеличаването на паметта чрез едно допълнително внимание, което идва от друг свят. Най-великото нещо, което можеш да изживееш. Трансцедентността.
- За какво ни е дадена паметта според Вас - за да страдаме, или да се радваме?
- Носталгичната памет е странна смесица между радост и страдание. А трансцедентната е много повече - едно уголемяване на живота.
Интервю на Цветанка Еленкова
Пратеникът
И в последните, силни лъчи на светлината,
взор вперил през прозореца в тъмнеещата красота на безкрая
той, Агентът от Атлантида, отново вижда как на вечерното небесно огледало
звездата му изгрява, тя единствената:
Това е тя...! Блести в очите му и за кой ли път
предава посланието
И смутено той прошепва и,
че забравил е езика,
забравил го е - звездния блещукащ код
- Смилете се, когато изпращате сигнала, прошепва той
Имам нужда от ясно послание, така че най-сетне
да мога да разбера, че Аз съм избраният...
И тогава той вижда, чува, да, вижда
диамантения глас на звездата, която му отвръща с проблясващ тон:
- Знаеш, че ти си Избраният,
но никога не се осмели да поискаш да го узнаеш!
Ние сме тези,
които сме те приковали до прозорците на вечните мелодии на вечерта,
които на прага на безкрая те държат затворен
в съновния повик на могъщия,
невидим хор на планинската светлина
- Виж: Безмълвно, в пулета на облаците, там по небесното огледало
се носят историите за Историята: Ти си във всяка от тях,
но в Живота ти си тук, на Земята, сега, в твоята история;
нима не помниш: Там бе написано,
че твоята Мисия ще бъде прекратена, когато се събудиш на земята до прозореца си...
- Затова, именно затова, всеки миг си разкъсван
между спомена и забравата, така присъщо за нашите агенти!
Само тази вечер, с този силен и ликуващ шепот,
обгърнал всичко в есенната нощ
това ще бъде съобщено, един единствен миг, от съчувствие към теб,
утре пак ще си забравил!
- Но знай едно:
аз, твоята звезда
до теб сигнали ще изпращам всяка вечер,
и ще звуча от дълбините на небето, над портата на безкрая,
вечер след вечер ще пея на онзи език,
който ти някога, в утрото на своите звезди, разбираше...
И някоя вечер, може би,
когато все пак накрая си забравил да я възкресиш,
тя отново ще ти се яви.
Превод от норвежки: Елена Иванова и Силвия Падалска
|
