 |
|
| ЕТНОКУЛТУРА |
стр.58, бр.1, година XI, 2004г. |
|
|
ЕТРОПОЛЕ НА ПАМЕТТА И ПАТРИОТИЗМА |
|
|
| РУМЕН СТОИЧКОВ, БНР |
|
Историческият музей, Етрополе |
“Бабо, харесай ме, скоро свършвам училище!”, “Огледай ме, хубав съм”, “Вземи ме, красавец съм”... Такива плакати могат да се видят единствено в Етрополе. Винаги по времето, когато се празнува поредният празник на етрополските зетьове... В случая става дума за призивите в една от шестте категории - на най-младите, на завършващите училище кандидати - да се задомят точно тук. В 2500-годишната история този празник е най-новата от спазваните и уважавани традиции.
Една разказвана от всички легенда гласи, че който пие вода от “Зольовец” - се оженва за местна мома и остава завинаги в града. В Етрополе има площад, носещ това име, а в самия му център стои наглед невзрачна, но легендарна чешма - зольовската. Тук се събират зетьовете, пийват вода, младите се заклеват във вярност на Етрополе, на съпругите си, подреждат карнавалното шествие и тръгват... На особена почит е най-старият зет. Снахите веят с ветрила около него, славят го плакати. На един от които, вече одрана лисица, казва: “По-добре съм от приведен зет!"...
Живяли са много зетьове в древното селище. И не винаги са можели да се наричат етрополски. Защото името е било различно. Някога, около VI в. пр. н. е. обитателите са били траки от племето трибали. Нарекли са поселището си Акли. Оттогава датират пътища, свързващи Дунав с Македония. Преминавали са оттук римляни, гърци, келти... При нашествието си в Тракия през III в. пр. Хр. келтите са оставили множество предмети, предимно каменни фигурки на коне - символ на домашното огнище.
Данни за живот тук има и преди траките. Каменните брадви и чукове от бронзовата епоха са красноречиви доказателства, съхранявани в Историческия музей. Находките от тракийско са предимно керамика, красиви накити, златни нагръдници. От гроба на тракийска принцеса по тези земи е намерен и съд за съхраняване на парфюм, какъвто по онова време е изработван само в Мала Азия и Египет. Въобще, жените тук са били уважавани още в древността...
В района на Етрополе са запазени повече от 80 тракийски надгробни могили, както и останки от съществуваща повече от 2 хилядолетия крепост. Наричат я Черти град. Тя се намира над с. Ямна. А относно произхода на името смята се, че идва от “чьорт” - дявол. Истината е, че е било дяволски трудно да бъде превзета, поради добрата й укрепеност. Археолозите доказват наличието на 15 вътрешни помещения. И предполагат, че наказателен опит да я превземе прави Филип Втори Македонски. Наказанието е по-скоро за него, защото не успява да сломи трибалите, губейки сражение с тях. Не успява и Александър Македонски. Не успява и одриският цар Ситалк...
“Горе ме, мамо, занеси, в студена пуста планина, да ме Сабо накичи с бръшлян, с бели палешки...” Това е текст от запазена народна песен, в която се споменава тракийският бог Сабазий. Неговият еквивалент в гръцката митология е Дионис. Песента се изпълнява по време на най-характерния за Етрополе празник - свързан с почитта към Св. Атанас. “Предполага се, че корените на този наш празник идват от тракийско време, от същия бог, който е покровителствал плодородието и лозята - разказва Венета Мишева, уредник на Историческия музей. - В негова чест хората са се изкачвали в местността Чертни връх. Там са извършвали жертвоприношения, запалвали са огньове, посрещали са зората. А един от момците се е преобличал като бог Сабазий, в чиято чест са се правили жезли.”
От нявгашния езически ритуал е останало единствено изкачването призори в деня на празника в тази местност. Както и печенето на шишове, символизиращи жезлите. После традицията изисквала цялото шествие да слиза в града, посрещано от онези, които са останали по домовете си... През християнския период езическият ритуал се е преплел с ореола на Св. Атанас в една странна симбиоза, свързана с вечните надежди и оптимизъм около наближаването и посрещането на пролетта. Затова се берат кокичета и бръшлян, правят се венци, поставят се на главите.
В Средновековието зетьовете, живеещи на това място, са овладяли до съвършенство важен поминък - рударството. И естествено тогавашното име на Етрополе е било Рудар. Знае се, че рудодобивът е бил и техен поминък. Желязо, злато, сребро, мед. Разцветът на това селище се засилва през Възраждането, особено след появата в града на саксонци - рудари. Случило се е през XVI в. А народната памет им е благодарна за внесената от тях нова технология за обработка на рудата, свързана с използването на вода. Оттогава насам се е заговорило за славата на този рударски център (и кожарски) - Етрополе.
Съществува предположение, че името му идва от гръцкото “Итрополис”, което означава “Лечебен град". Според втора версия, произходът е от старобългарското Ънтрополе, т. е. вътрешно, затворено поле. На проф. Владимир Георгиев принадлежи убеждението, че е от Етропара, сиреч - “Бърза река". Заради преминаващата през града Малки Искър... И едно друго предположение - когато турците напредвали насам - към някогашното Акли, после Рудар - преминали през Златишкия проход, видяли котловината, смаяли се от красотата и възкликнали: “Ето, поле!"... И оттам произлязло сегашното наименование.
Впрочем в един стар документ от 1820 г. за града се пише като за “Великом граде Етрополия”, свързан предимно с името “Варовитец". В едноименната местност природата е изваяла красив водопад, край който през 1158 г. е основан манастир. Бил е през вековете ту женски, ту мъжки. Но това едва ли има такова значение. “По-важното е, че тук е създадена и е съществувала втората по големина книжовна школа, след Рилската” Твърди го с кротък глас отец Емил Якимов, който от половин година се грижи за манастира. Обяснява ми причините, които са го подтикнали да завърши богословие. И не съжалява, че съдбата му е отредила да следва Божията промисъл. Предците му на това свято място - 35 монаси-книжовници - отдавна са легенда в църковната и в книжовната ни памет. Най-известният от тях е йеромонах Даниил Етрополски. През XVI - XVII в. в манастира, известен днес като “Св. Троица”, се преписват богослужебни книги. Но във възрожденската си дейност монасите създават свой собствен стил в изписването на буквите - наречен по-късно “Eтрополски калиграфически полуустав". Който, заедно с подвързването и разпространяването на ръкописите, носи славата им зад граница. Над 70 са запазените в страната ни реликви на школата “Варовитец”, два се намират в Атон. Други са в Букурещ, в Белград...
В Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” се съхранява творение на поп Йоан Граматик, писано в Етрополе. Това е Четвероевангелие от 1658 г. с позлатена сребърна обкова. За него в една нова, неотдавна появила се книга на местните родолюбци е записано нещо любопитно. “През 1999 г. най-голямата японска фирма за художествени репродукции представя духовното наследство на България в календар. От 3000 славянски ръкописа в НБКМ японците избират четири, едно от които е Поп-Йоановото Четвероевангелие. Фирмата изготвя пощенска картичка само с Етрополското Четвероевангелие като нещо уникално.”
Възрожденските зетьове са строили в Етрополе не само домове за семействата си. Но и кула, някога с отбранителни функции, днес - часовникова, превърнала се в символ на града. Съградили са през 1873 г. красивата сграда на Конака - сегашен Исторически музей. Построили са през годините и 5 църкви, разположени на кръст в селището. В средата се издига “Св. Георги”. В горния край - “Св. Петка”, вдясно - “Св. Илия”, вляво - “Св. Николай, в долния край е “Св. Архангел Михаил”.
Разбира се, патронните празници на църквите тук задължително се честват. Етрополци дори са възстановили един позабравен ритуал, на стария Васильовден, когато се пеят песни, събират се пръстени и гривни, потапят се в котле да престоят навън, на снега. Ако водата е замръзнала, то годината ще е здрава. На следващия ден хората отново се събират, изваждат накитите и ги наричат за здраве, за късмет, за любов, която да споходи моми и ергени...
Естествено, любовта между младите е създавала семейства. Зетьовете са завеждали булките си в съответната махала. Знае се, че освен българска (в горния край на града) са съществували и сръбска, и турска - в долния край, към Табашкия мост. Земетресение, последвано от чумна епидемия, е довело до решението на потисниците - в средата на XVIII в. българската и турската махала да сменят местата си. Към 1870 г., “...числото на къщите е 800 чисто български и 500 чисто турски”. Твърди го Стоян Заимов в книгата си “Миналото”. Минало, в което жители на Етрополе са били и сърби, и гърци, и евреи... Това завинаги е променило съотношението на националностите в малкия космополитен град. Останали са легендите.
Живяла по турско време красива мома - Рашка. Искали я за жена много ергени. Само че между тях бил и местният Рустем ага, който харесвал Рашка, но желаел да я помохамеданчи. На сърцето й обаче лежал друг - хайдутинът Дончо. Всяка вечер момата ходила за вода на извора, пресрещал я там турчинът и настоявал на своето. В града живеел и Майстор Зольо, изкусен дърводелец, на когото Дончо изпратил нож - със заръка да го укрие в иконостас. От него Рашка да извади оръжието и да убие агата. Така и станало. А Зольо съградил на извора чешма с 3 чучура. Турците си отмъстили, като убили Майстора и разрушили творението. В негова памет приятелите му отново възстановили чешмата. Водата, течаща от нея, била много сладка и който опита, оставал завинаги в Етрополе. Превръщал се в част от традицията.
В това е убеден и Николай Коев - “бащата” на зетьовския празник. Тази своя “щура идея”, както той я нарича, от 1971 г. насам е неразривна и чакана част от празничния календар на етрополчани. Всеки от който има и свой любим девиз, създаден с усмивка и с чувство за хумор. “На жена и тъща направи къща, та друг да ги прегръща”, “Ние сме за мирно съвместно съществуване с тъщите”, “Дърветата умират прави, пък ние - не!”, “Искаме малко мир вкъщи, любов - навънка”, “Къде бях - къде стигнах?”, “Зет и прасе трудно се улучват, но когато се улучат, тъщата печели най-много” и т. н.
"Аз имам девиз, наследен от баща ми”, казва ми с усмивка д-р Цено Глогов, кмет на града. И го цитира: “Направи добро, хвърли го в морето, то все някога ще изплува”. След което продължава по посока на доброто. За незакрити училища, за липсата на кражби, за успешното приобщаване на ромите, за богатата художествена самодейност, развивана от читалището, за спортните успехи, за новооткрития модерен Дом за стари хора, за съхранените празници. Между които и “Етрополска литературна зима”, и Петровден - празникът на града.
Точно на Петровден, преди 76 г., цар Борис III е открил Паметник на загиналите във войните. Тогавашните жители са събрали и дарили медните си съдове, за да бъде отлят за вечна памет на близо 800 етрополци, чиито имена са пример за незабравим героизъм. Почитащите ги днес пък са техни живи наследници по родолюбие и уважаване на местните традиции, по съхраняване на постигнатото от предците. Впрочем част от тях - местните управници през 1866 г. - са отказали на Мидхад паша пътят София - Русе да минава през града, отклонявайки го през днешния Ботевград. Опасенията си били, че оттук ще вървят много войски, ще има грабежи и насилие. Неофициалният мотив обаче е, че ще им “закачат или барат момите”. А това етрополският мъж, етрополският зет, не търпи.
|
|
| горе |
|
|
|
|
