 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.15, бр.1, година X, 2003г. |
|
|
ГЪРЦИЗМЪТ И ГРЪЦКАТА ДИАСПОРА |
|
|
| Мишел Брюно професор в Университет Бордо III |
|
Когато казваме гърцизъм, имаме предвид не само едно явление в пространството, но и във времето - явление с голяма времева продължителност. Когато го изследваме, е важно да съчетаем пространствения, или териториалния, с хронологическия подход. Гърцизмът се е разпространил по целия свят, тръгвайки от едно пространство на многовековно гръцко присъствие на Балканите, в Източното Средиземноморие и Близкия Изток в посока към Западна Европа и далечните презокеански страни.
Централното гръцко пространство
Крайбрежната и островната част на Егейско море, Пропонтида и малоазийският Понт били централното гръцко пространство, което се населявало от микенската и архаичната епоха до 1922 г. главно от гърци. Това пространство се отличавало с мултицентризъм през различните периоди: негови центрове били Атина, Спарта, Коринт и Халкида на запад, Пела на север, Родос и Делос за островите. През византийската епоха като основен център се утвърдил Константинопол, но Солун, Мистра, Адрианопол, Никея (във Витиния), Трапезунт (в Понт) също били важни центрове. По време на отоманското владичество в Константинопол се намирало най-голямото средоточие на гръцко градско население, но Смирна, Хиос, Янина и Солун също са играли първостепенна икономическа и политическа роля.
Макар че през VI век Мала Азия в голямата си част отдавна била елинизирана, гърцизмът там непрестанно губел почва, особено от XV век насетне, поради турския натиск, който продължи доскоро с окупирането на северния дял на Кипър.
Военната катастрофа през 1922 година, узаконена от Лозанския договор (1923 г.), ампутирала източната половина на това централно гръцко пространство, прогонвайки от Мала Азия милион и половина гърци, които намерили убежище в Гърция. Западните и северните части на Мала Азия и Босфора (особено след второто голямо преселение на гръцко население от Истанбул през 1955 г.), които представлявали гръцки територии в продължение на повече от две хилядолетия, били безвъзвратно изгубени. Тази национална катастрофа нанесла тежки рани, от които гърците все още не са се съвзели. Днес съществуват два полюса на гърцизма. Атина е столицата на националната гръцка държава. Този мегаполис е свързан със световната гръцка диаспора и с гръцката търговска флота. Неокласическият му облик препраща към античността. Солун е вторият голям град на гърцизма и на бежанците от Мала Азия и Черноморието. Той е по-тясно свързан с византийския период и там се намира резиденцията на Съвета на гърците в чужбина.
Зоните около центъра
Тези области били гръцки в продължение на две хилядолетия, но днес там са се запазили само археологически следи и няколко съвсем малки общности: патриаршиите в Йерусалим и Александрия.
Голяма Гърция (Magna Graecia) в Южна Италия и Сицилия била едно от основните огнища на гърцизма до елинистическата епоха. Макар че оцелял през римското владичество и по време на арабския и ломбардския натиск през византийския период, гърцизмът в тази област бързо изчезнал след нормандските нашествия през XII век. Няколко села, в които все още се пазят следи от древния гръцки дорийски диалект, съществуват и до днес в Апулия и Калабрия.
От VIII век пр. Хр. гърците започнали да създават колонии по бреговете на Черно море. На малоазийското крайбрежие, край Трапезунт, се намирала държавата Понт (1204-1463). През XVIII и XIX век гръцките черноморски търговски общности, особено тези в Русия (Крим и Украйна), отново започнали да процъфтяват благодарение на риболова и търговията с жито. Това двадесет и петвековно гръцко присъствие замира едва напоследък, след размяната на населението с Турция (1923) и разпореденото от Сталин изселване на гърци в Централна Азия и Сибир през 1940 г. Понтийски гърци все още живеят в Южна Русия, в Грузия, и особено по северното крайбрежие на Азовско море (в Мариупол), където претендират за териториална автономия.
В продължение на близо хилядолетие (III в. пр. Хр. - VII в.) една голяма крайморска зона, простираща се от Северна Мала Азия през Сирия и Палестина до Египет, била територия на гръцко влияние. В тези завоювани от Александър Македонски области, които се намирали в сърцето на гръцките царства на селевкидите и лагидите, имало многобройни гръцки градове и две големи столици: Антиохия и Александрия. Особено последната била основен културен център на гърцизма през този период. Гръцкото присъствие там оцеляло и дори се засилило по време на римската и византийската империя, чак до V век, когато било пометено от арабско-ислямския натиск. През втората половина на XIX и началото на XX век (по времето на Мехмед Али и на последвалото британско господство), когато икономиката на Египет "се отворила" за капиталистическо развитие, гърците се завърнали там. Създали търговска и банкова мрежа, свързана с развитието на памукопроизводството. Гърците наброявали 180 000 през 1927 г. и 250 000 през 1940 г., тоест представлявали най-голямата европейска общност в тази полуколониална страна. Обитавали цял един квартал в Александрия (Алана) и водели интензивен културен живот. Там са живели двама от най-големите съвременни гръцки писатели - поетът Константинос Кавафис и Стратис Циркас. След като Насър дошъл на власт през 1953 година и египетската икономика станала национална, гръцката общност напуснала страната. Между 1880 и 1950 година Александрия представлявала голям център на гърцизма.
Периферните пространства в древността
В периферията на елинизираните пространства, включващи източния средиземноморски басейн и Черноморието, се намирали двата най-отдалечени бастиона на гърцизма в древността: единият на запад, другият на изток. От демографска гледна точка гръцките общности там никога не са били нито многобройни, нито гъстонаселени, но в продължение на период от три до шест века са упражнявали силно влияние и са оставили значителни археологически следи.
Град Масалия (Марсилия) в Западното Средиземноморие, който бил колония на йонийския град Фокея, имал значително икономическо и културно влияние, преди да бъде подчинен от Рим, на който бил привилегирован съюзник (VI-I в. пр. Хр.).
Гръцко-бактрийските и гръцко-индийските царства, които рано се отделили от царството на селевкидите (250 г. пр. Хр.), съхранили своята политическа система от елинистически тип. Градовете им били населени от наследниците на войниците, които се установили там след походите на Александър Македонски. Тези царства поддържали активни търговски и културни връзки с елинския свят. Създали интересна културна продукция (т. нар. гръцко-будистко изкуство), преди да бъдат асимилирани от местните народи, чиято религия още отрано възприели.
Първа евро-африканска и азиатска диаспора
Емиграцията и създаването на диаспората в продължение на четирите века, през които не съществувала независима гръцка държава, са отговорът на гърцизма, стремящ се да осигури своето оцеляване. Териториите, върху които се разпространили гръцките общности, първоначално били европейски и отомански, тоест граничещи или намиращи се в съседство с традиционно гръцките територии. Тези общности се "присадили" главно в християнски (източноправославни) или западни (католически) страни и на второ място в ислямски държави.
Първата диаспора се оформила в Западна Европа и Италия (XVI-XIX век), от една страна, и на Балканите и в Източна Европа, от друга. В многонационалните империи на Австро-Унгария и Русия съществували благоприятни условия за развитието на гръцката диаспора. През XX век диаспората в Западна Европа отново се активизирала от кипърските емигранти в Англия и от емигрантите от Северна Гърция във ФРГ. В Източна Европа разделението между Запада и Изтока улеснило асимилирането на гръцките малцинства в различните социалистически страни. След края на Гражданската война (1949-1950) емигрирали няколко хиляди политически бежанци-комунисти. Голяма част от тези (самоизгнали се) емигранти се завръщат в Гърция след 1974 година.
През последните десетилетия диаспората в Западна Европа се увеличи и там гръцката идентичност е по-добре запазена, отколкото в Източна Европа. Понтийските гърци в Съветския съюз съхраняват значителна част от своята културна традиция и след 1985 г. започват да създават свои дружества, но мнозина от тях емигрират (завръщат се) в Гърция.
Най-новата диаспора: Америка, АвстралиЯ, Африка
Последното разширяване на диаспората се извършва главно в посока към Северна Америка и Тихия океан (САЩ, Канада, Австралия) на две големи емиграционни вълни през XX век. През 1980 година 60% от цялата гръцка диаспора е съсредоточена в Америка. В САЩ се намира най-силната гръцка чуждестранна общност, наброяваща един-два милиона гръко-американци.
Първата емиграционна вълна е от 1890 и 1920 година, а мнозинството от общността се формира след 1940 година от второто поколение гръцко-американци. Гръко-американската є идентичност не е претопена от смесването на народите и запазва жизнеността си и при сегашното трето поколение. Крепи се върху източноправославната религия, семейството и гръцко-американските дружества от типа АНЕРА (Американско-гръцко дружество за образование и прогрес).
В Канада и Австралия, където се настаняват емигранти главно след Втората световна война, гръцкият език е в по-широка употреба и вътрешногръцките бракове са особено разпространени. Гръцката общност в Австралия, която представлява 2% от населението на страната, поддържа най-интензивни връзки с Гърция и има най-силно съзнание за гръцка принадлежност.
В Африка и в по-малка степен в Индия (само две общности) гръцката диаспора се развива в рамките на английския, френския и белгийския колониализъм. Гърците стигат от Египет до Южен Судан и Етиопия през втората половина на XIX век. През 1890 г. гръцки търговци се настаняват в Белгийско Конго, където развиват търговска и индустриална дейност след Втората световна война.
Най-значителната гръцка диаспора в Африка днес се намира в ЮАР (80 000 гърци). Става дума за една средна класа от дребни и средни предприемачи, индустриалци, инженери, техници и упражняващи свободни професии, пристигнали там между 1960 и 1970 г. от Египет и гръцките градски центрове.
Диаспората и източноправославната църква
Структурата на Гръцката източноправославна църква включва седалищата на четирите патриаршии, архиепископатите, метрополиите и епископатите и представлява голям интерес за изследването на страните от диаспората. Характерен е мултицентризмът на църковните структури. Вселенската Патриаршия в Истанбул е най-важният полюс за Гръцката православна църква на Запад: в Европа, Америка и Океания. В началото на XX век гръцката църква в Атина не успява да є оспори водещата роля. Патриаршията в Александрия ръководи всички африкански църкви по оста Египет-ЮАР. Православната църква съдейства за поддържането на престижа и влиянието на гърцизма, осигурявайки относителна сплотеност на гръцката диаспора.
| Превод от гръцки със съкращения: Драгомира Вълчева |
|
|
| горе |
|
|
|
|
