 |
|
| ВЯРА |
стр.60, бр.6, година XI, 2004г. |
|
|
,,ГРОЗНА” ЛИ Е ПРАВОСЛАВНАТА ИКОНА |
|
|
| Симеон Благоев |
|
|
Този въпрос е особенно актуален в нашето съвремие, където границите между грозно и красиво са тотално размити. Тенденциите в съвременното изобразително изкуство също допускат подобно статукво (за пример можем да посочим попарта на А. Уорхол), което не кореспондира с елементарната нужда от естетика на обикновения човек. Замяната на традиционно красивото с абстрактните светогледи на съвременните автори довежда единствено до една пропаст между тях и по-голямата част от обществото. В резултат получаваме продукт, оценяван само от една привилегирована прослойка, правеща се, че рефлектира върху дълбинните постановки на новите течения. Така създалият се вакуум съвсем естествено се преодолява чрез шедьоврите на старите майстори като: Леонардо, Рафаело Сантис, Джото, Никола Пусен и т. н., достъпни (поне като рисунък и местоположение) на широките маси. Една не малка част от сюжета на въпросните произведения черпи своите идеи от Библията и Св. Предание, поради тази причина носят статута на религиозно вдъхновени. Католическата църква - в лицето на своят предстоятел папата - под настойчивите възгласи за хуманизъм решава да приеме този статут, като дори за целта става техен меценат, поставяйки ги в храмовете. По този начин катедралите от XV и XVI в. се сдобиват с величествените фрески и картини, познати на всички изкуствоведи и лаици.
Една съпоставка, пречупена през призмата на ,,незадоволената естетика”, между западната религиозна картина и Православната икона натежава в полза на първата. Такъв извод ни се налага по необходимост от първосигналната реакция на възприятията. Съвсем нормално е човешкото око да се спре върху точното изображение на познатата му действителност при Леонардо, отколкото на схематичното и сякаш бягащо от нея изображение при ,,Троица” на Рубльов.
Заключения от подобен характер, освен че са взети на прима виста говорят не само за ,,незадоволеност”, но и за още нещо, а именно за непознаване (или за незаинтересованост спрямо) целите на християнското изкуство и неговото историческо развитие. След болезнения за Църквата иконоборчески период (VIII-IX в.) се наложи едно преосмисляне на това кое е по-ценно в съществуващото дотогава изкуство - формата или съдържанието. Обвиненията в нарушаване на 2-та Божия заповед решително наклониха везните към примат на носещото дълбок смисъл послание (съдържанието), за сметка на красивото, но преходно изображение (формата), носещо духа на елинизма. Тази стратегия се наблюдава и досега в източната иконография, като се преекспонира с нестихващ ентусиазъм. В антипод на предишната теза се превръща изобразителното изкуство на Запад след Ренесанса. Неговият девиз е: ,,Назад към античността”, което и предполага завръщане на господството на формата, характерно за този период. Това води след себе си неизбежно до съзерцаване на материалното и затъмняване на духовното, т. е. получава се един вид изместване на целта заради средството. Изтъкнатата ярко обособена разделителна линия между форма и съдържание е и основният критерий, върху който се изгражда твърдението за ,,грозотата” на иконите.
Аргументите против такова становище истински вярващият човек може да намери непосредствено в своето сърце. За него християнският храм не се явява своего рода ,,музей”, пазещ преходните ценности на секуларното (светското) изкуство, а място за молитвено общение и въздигане на душата към Единия Бог. Желаещите да се докоснат до Него не трябва да са подвластни на ,,похотта на очите” (1Ин 2:16) като заместител на изконния стремеж към Истината, дълбоко закодиран в нашата природа. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
|
