 |
|
| АРТ |
стр.46, бр.6, година IX, 2002г. |
|
|
ФИЛОСОФИЯТА СТОИ НАД ФУНКЦИЯТА И ФОРМАТА |
|
|
 |
|
Архитектурна агенция “Братя Кадинови”
|
Арх. Бойко КАДИНОВ
Роден е през 1956 г. в Пазарджик, България. Следва архитектура в Париж в L'UP - les Beaux Arts. Професор в специалност "Обществени сгради" във ВИАС, София. Чете лекции в Париж, Венеция, Москва, Братислава и др. Автор на много статии за архитектура и на теоретичното произведение "Десет архитектурни заповеди". Лауреат на множество национални и международни награди, между които Наградата на Министерството на външните работи на Франция, INTERARCH, Ytong. Член е на Международната академия за архитектура.
Когато влезеш в електронната страница на изложбата "Български архитекти в глобалния свят", представяща нашата архитектура на фестивала “Европалия”, прави впечатление делението на две - архитекти у нас и архитекти в чужбина. Смисълът не е в противопоставянето, а в избистрянето на българския модел, който, поставен в различни ситуации, успява да съхрани своята идентичност. Водещо е свързването на футуристични стилове с традиционни, на нови технологии с отдавна известни, за да се получи онзи плавен преход от минало към бъдеще, онази изчистеност на формите, без присъщото отчуждение, без остъклеността, която граничи с изцъклеността и пустотата. Българските архитекти, независимо от мащаба на своите проекти, съумяват да ги изграждат концептуално, да гледат философски на тях, да ги сближават с пластиката и скулптурата, да ги вграждат в природата. Може би най-сублимираният израз на тази идея е творбата на арх. Бойко Кадинов и Павел Койчев "Обиталището" - израз на пълното равновесие не само по посоките на координатната ос, но и чрез съчетанието на начупеност и овалност, което заличава разстоянието между кръста и кръга, между землянката и храма, между футиразма и класиката - едно пътуване във времето и пространството. Защото, по-думите на арх. Бойко Кадинов, и архитектурата има своите скрижали с десетте заповеди. И те започват така: "Философията стои над функцията и формата."
- Къде свършва архитектурата и къде започва пластиката?
- Мисля, че те се променят постоянно и все повече. В този смисъл чистотата на изкуството е по-скоро аналитично средство за приближаване към онова, с което се занимават отделни автори. Спомням си първия ми урок по архитектура, когато ми казаха, че тя е майка на всички изкуства, а сетне постъпването ми на работа в проектантска организация, когато научих, че архитектурата въобще не е изкуство, а едно просто строителство. По времето на XX век, на модернизма това деление присъстваше абсолютно - ако една сграда е модерна, тя трябваше да бъдe с прави ъгли, подпряна на колони, да има ъглови прозорци, плосък покрив и т. н. Сега се намираме в един постструктуралистки период, където нещата са толкова интегрирани, че аз не бих си позволил да правя подобни деления. Както и да отговоря на въпроса какво е изкуство. Доскоро се считаше, че изкуство е само това, което може да се сложи в една зала, да късат на хората билетчета, да влизат вътре и да го гледат. Оказа се, че през 70-те години тази митология рухна. Всичко, сред което се разхождаме, е едновременно и архитектура, и скулптура, и изкуство.
- Архитектурата е най-пространственото изкуство. Но най-трудно се постига равновесие между сградата и външната среда. На какво се дължи това?
- В развитието на българската архитектура и култура в последните години съществува голяма доза нарцисизъм. Нека не се лъжем, опитваме се да преведем нашите национални комплекси на езика на изкуството. И често това е за сметка на искреността. Една искреност е част от най-субективното начало, което в края на краищата е изкуството. Изкуството е субективно преживяване. В този смисъл много от нещата, които се случват у нас, не са достатъчно искрени и хубави и понякога звучат излишно претенциозно. В някаква степен дори демоде. Както в икономическо, така и в културно отношение понякога се движим в някакъв декалаш, в някаква амплитуда спрямо световните тенденции. Не искам да кажа, че те са единственияt коректив. Напротив. Това, че има СПИН в Америка, не значи че трябва да има СПИН и у нас. Ако има културен СПИН, това не означава, че ние трябва непременно да се доближим до него. Защото в западната култура и в западната архитектура в частност също има много поза. Нещо, което видяно в изложбата на наши колеги навън, не звучи така. Защото много трудно е един български архитект зад граница да получи поръчка за милиони, за милиарди долари. Това обаче което ме радва, е, че скромните по обем финансови поръчки, тези наши колеги изключително талантливо превеждат на свободен език. Като зимната градина на Каменова или църквата на Благой Атанасов във Вашингтон, която е абсолютно концептуална - представете си една църква от струни. Отварям скоба - от 90-те най-добри титулувани сгради за миналия век няма нито един небостъргач, няма нито една, която да е повече от 1000 кв. м. Което означава, че не съществува пряка зависимост между квадратни метри и вложен интелект.
- Каква е целта на изложбата "Български архитекти в глобалния свят", представена на Европалия?
- Европейската култура е в криза. Европейският съюз се затвори и онова което някога бе - една идея на общност, проявление на френската култура, прокарана от творци като Пикасо, Салвадор Дали, Кандински, е вече история. Искам да отбележа, че нито един измежду тях не е чист французин. Всъщност тези емигранти направиха френската култура на XX век. В този смисъл капсулирането на Западна Европа в последните 20 години доведе до един културен колапс. И не случайно, каквото има в момента да се оценява, случва и афишира, става в Америка, в Китай, в Япония. Европа някак си изпадна от първенството. Единствената възможност за нея в момента да се сдобие с нови сили и нови възможности е да приеме най-доброто от Източна Европа. Така виждам смисъла на “Европалия”. На наследствената графиня, болна от туберкулоза, с бяла кожа ще и бъде прелята малко нова спасителна кръв.
- С какво се характеризира нашият модел в архитектурата, с който черпим и от който могат да черпят в Европа?
- Говорихме вече за двата проекта на Каменова и на Атанасов. В първия, тази скромна по размер зимна градина, най-важна е природата, пиетата към нея, изразена чрез два камъка, малко зеленина - това, което отсъства от съвременния свят. Творбата на Благой Атанасов е същата работа - едно парче зелена трева изведнъж се фаворизира и става криптата на нова църква. Значи, ето го българското - това чувство, тази пиета, които все още не са разрушени. Това е нашата култура, нашата ценностна система - отношението към пейзажа, към релефа, неща, които модерната архитектура не признава. Ако зависеше от нея, тя би взривила тепетата на Пловдив и с получената скална маса би заляла коритото на река Марица, за да построи панелни блокове. Започнем ли да произвеждаме същите огледални фасади, които се случват и във Виена, и в Париж, и в Лондон, значи сме обречени. Ще се превърнем в един паркинг за "секънд хенд" автомобили. И слава богу, именно поради липса на много амбициозни проекти, все още традицията ни се съхранява.
- Може ли да се постигне синхрон между старина и съвременност, без това да натежи?
- Нека да не звучи патетично, но аз съм за това сградата да има свое собствено лице. Както човека. Всяка една сграда трябва да има това свое чувство. Новите алуминиеви дограми и огледални фасади са доста скучни. И е жалко, когато надяваме с такава охота този нов тип рубашки или униформени дрехи. Разбира се, днес не можем да ходим в беневреци и народни носии и трябва да живеем по съвременен начин, но от най-доброто, което ни съпътства, бихме могли да отберем и интерпретирайки го, да го пренесем в бъдещето. Да вземем къщите в Ковачевци, например. Какво хубаво нещо е чардакът - той отразява точно това междинно състояние между къща и природа, в която консумираш пейзажа, представлява междинното пространство на онова, което е вътре и което е вън, част от публичното и част от частното. Такива елементи могат да бъдат интерпретирани и в индивидуалната къща, и в другото поведение. Големите звезди на XX век в архитектурата са онези, които са успели да намерят индивидуалното и да го пропуснат през мултинационалното. Неслучайно Рем Колхаст казва, че модерното в модерния малък холандец е онова от 20-те години, което е минало през модерната архитектура, но не е останало там, продължавайки в онази част, която го прави вечна. Мисля, че подобен тип поведение и неща интересуват света и имат смисъл. Никой не си купува опаковка с майонеза, освен за да я изконсумира. Когато става дума за изкуство, интересното е да видиш пресечните точки. Преживяното субективно.
- Между старата архитектура на София и съвременната няма много пресечни точки. Каква е отговорността на архитектите в този случай?
- Аз мисля, че архитектите са част от еднo общество, а най-важното е самото общество да иска това. За съжаление, струва ми се, че неговата ценностна система все още не е достигнала до такова ниво. София е оставена на произвола на съдбовния пазар. Ето, вижте какво става с градинката пред Руската църква и терена около нея... Някой е продал един терен, нещо е обещал и изведнъж пристигат чуждестранни доброжелатели, които ще правят поредната кутия за обувки под претекст, че спасяват писателското кафене. Ако подобно нещо се случи в Прага, във Виена или в Париж, кметът ще бъде уволнен, а кметството запечатано. Няма национална табела и тъй като столицата е символ на държавата, няма държава. Няма любов на самите обитатели към този град. Ето един пример с Прага. Когато Франк Гери, един от най-титулуваните архитекти на нашия век, направи творбата си "Танцуващите Джинджър и Фред", му казаха: "Стоп, господин Гери, ще получите строителен билет тогава, когато Прага гласува за Вашата къща." Независимо че зад тази къща стоят милиарди долари, независимо че обиколи след това целия свят. Преди да се построи, хората на Прага казаха "да". Всичко опира до хората.
| Интервю на Цветанка Еленкова |
|
|
| горе |
|
|
|
|
