 |
|
| АРТ |
стр.45, бр.5, година XIII, 2006г. |
|
|
Авангардната визуална стихия на полското анимационно кино |
|
|
| Надежда Маринчевска |
|
Полската анимационна школа е истинско предизвикателство за ценителите на рисуваното изкуство. Изящните и артистични филми на полските художници традиционно обират лаврите на световните кинофестивали с необичайните си визуални послания, вглъбеното проникване в дебрите на подсъзнанието или с острите щрихи на сатирата. Всъщност думата “школа” не изразява съвсем точно многообразието на полската анимация. Извън общата национална принадлежност, тя се състои от изключително самобитни таланти, всеки от които притежава уникален личностен стил. Едно обаче е общото - зашеметяващата визуална стихия, от която се ражда мистерията на високото изкуство.
Полското анимационно кино винаги е имало водещо място в световния кинопроцес. Още през 1908-1910 г. един автор от полски произход - Ладислас Старевич - заслужено получава прозвището “баща на куклената анимация” с необичайните си персонажи-насекоми. През 30-те години Стефан и Франчишка Темерсон основават във Варшава филмово студио, в което създават експерименталните си абстрактни филми, приличащи на съновидения от друг свят и с тях се нареждат в предните редици на европейския киноавангард. А 50-те години на миналия век бележат мощен подем в полската анимация, която дава своя принос в съпротивата срещу наложените отвън естетически, стилистични и идеологически ограничения.
“Езоповият език”, алегорията, метафората и иносказателността пораждат и стимулират разцвета на късометражния анимационен филм в неговия авторски, артистичен и дори авангарден вариант. Полските творци създават мрачни гротески, есхатологични предсказания за предстоящия крах на човечеството, графични прокоби за духовна и физическа смърт, изящно стилизирани произведения, ужасени от тоталната агресия и липса на хуманност. Този тип филми установява нов тип поетика в анимацията за възрастни.
В Източна Европа след Втората световна война обаче създаването на такива екзистенциални мрачни гротески съвсем не е безпроблемно. Прави се опит за внедряване на етико-естетическата доктрина на соцреализма, в която колективистичният дух и класовият оптимизъм са основни понятия. Същевременно, властовата опека и контрол върху художествения процес се реализират с различна сила и продължителност в отделните соцстрани. Ако например в ГДР или Румъния цензурата действа сравнително ефикасно и продължително, то в Полша соцреализмът се оказва водеща норма само в един кратък исторически момент. В този смисъл Полша още през 50-те години открехва вратата, през която авангардното мислене преминава отвъд желязната завеса.
Съвместният дебют на двамата световноизвестни художници - Ян Леница и Валериан Боровчик - е показателен за полската анимация. За кратко време те реализират три съвместни филма - “Имало едно време” (1957), “Възнаградено чувство” (1957) и “Домът” (1958). Това са филми, в които авторите съвсем определено се обръщат към естетиката на авангарда. Усетът за абсурд на Леница и Боровчик е впрегнат в мрачни сюрреалистични образи, подхранващи “поетиката на песимизма”. Общото усещане в “Домът” е за ирационална несигурност и тревожност. Включена е дори сцена, в която страховита машина произвежда човешки череп и постепенно “включва” мозъка му. Дори и най-носталгичните епизоди от филма, основани върху стари фотографии, също успяват да извлекат политически подтекст от привидно баналното ежедневие на тотално контролирания свят.
След споменатите три филма двамата автори се разделят. Боровчик трайно емигрира във Франция, където реализира прочутия си пълнометражен филм “Театърът на г-н и г-жа Кабал” (1967). Леница работи последователно във Франция и Германия, където създава гротесковия “Мосю Глава” (1959), “Носорози” (1963) по Йонеско, “Крал Юбю” (1976) и т. н. Изключително интересен е обаче абсурдистко-сюрреалистичният му филм “Лабиринт”, реализиран през 1962 г. във Варшава. Агресията, екзистенциалната невъзможност да се постигне рационален смисъл на битието и контролът върху мислите на индивида създават кафкиански свят с политически подтекст. Крилатият персонаж в крайна сметка е подложен на буквално промиване на мозъка с фуния. Строгата черно-бяла графика на художника се движи между колажа и експресията, като на места прави реверанс към старинната гравюра.
Творчеството на Леница дава импулс на поколения полски аниматори и като че ли ирационалното светоусещане става запазена марка на цялата школа. В графично-формално отношение песимистичният наратив често се въплъщава във вдъхновени от авангарда форми. Цветовете са почти ахроматични, убито сивокафяви, мръсномъгливи, мрачни.
Към тази тенденция могат да се причислят редица филми на Мирослав Кийович като “Клетки” (1966) например, където свободата на надзирателя е само привидна, а тоталното затворничество - вечно. След остро сатиричните си “Машината” или “Столът” (1963), Даниел Шчехура създава “Хоби” (1968). Там монументална жена лови с кепче за пеперуди летящите наоколо мъже и ги затваря в кафез - една психоаналитична метафора на робството и освобождението. “Пътуване” (1969) е филм в стил Магрит, където лицето на героя така и не се вижда, а “Скокът” (1978) е история за педантично подготвяно самоубийство. Сюрреалните видения на Шчехура продължават и през следващите десетилетия.
Друг много известен автор от полската анимационна школа - Йежи Кучия - също не отстъпва по интензивност на ирационалните внушения, макар че акцентът при него като че ли е поставен върху изключителната прецизност на формалното изпълнение. Колажът, фотографските експерименти и графиката се вплитат в тревожен възел във филмите му, често прекрачвайки границите между жанровете. Играта между реалността, съня, спомена и емоцията е негова запазена марка.
По-младият Пьотр Думала прави сензация с черния хумор на “Черната шапчица” (1983), успявайки да трансформира любимата детска приказка в мрачна гротеска, в която всеки поглъща всекиго, а невинността е изгонена от мирозданието. Сюрреалистичният му “Свобода за един крак” (1989) шокиращо дезинтегрира човешкото тяло, за да интерпретира темата за осакатената свобода в една антиутопия. Почитател на Кафка и Достоевски, режисьорът успява да постигне пулсиращия ефект в рисунката дори тогава, когато работи върху тежки гипсови плочки (вместо върху хартия). Филмът му “Престъпление и наказание” (2000) е осъществен именно с този нестандартен в анимацията метод, като художникът първо рисува, а после издрасква гипсовите плочки, постигайки двойния ефект - на живописта и на графиката. Острият, дисхармоничен и раздвижен щрих до голяма степен става част от посланието във филмите му.
Полската анимация традиционно е отличавана с високи награди на елитните световни фестивали. Отбелязва и своя “Оскар” с “Танго” на Збигнев Рибчински (1982) - режисьор, станал впоследствие своеобразен гуру на видеоарта. Рибчински наслагва множество действия на повече от тридесет(!) фигури в повтарящ се цикъл. Абсурдният “танц” на персонажите води до възприемането на пространството като мистерия. В някакъв неусетен момент зрителят осъзнава, че подобно количество извършвани жестове просто не могат физически да се поберат в ограниченото пространство на стаята - персонажите биха се сблъскали, настъпвали и удряли в малкото помещение. Пространството на Рибчински се раздува вътрешно и става предизвикателство за зрителската перцепция. Безсмисленото, безцелно повторение подчертава механичната природа на живота в един хореографиран жизнен цикъл без център.
Сред най-новите постижения на полската анимация не можем да отминем и “Катедралата” на Томек Багински (2002). Филмът е номиниран за “Оскар” и същевременно получава наградата на SIGGRAPH за късометражен филм, която е може би най-престижното отличие за компютърно-генерирано произведение в света. Странното пространство на “Катедралата” - комбинация от фентъзи и готика - е реализирано в стил Art Nouveau, за да създаде една едновременно заплашителна и очароваща атмосфера, вплитайки в единен организъм човек и здание.
В този кратък обзор не остана място за черния хумор на Зофия Орашевска или за живописните експерименти на Витолд Герш; за психографските абстракции на работещия във Франция Пьотр Камлер или за пластилиновите експерименти на Стефан Шабенбек... Всички те, а и много други художници, добавят своя щрих към картината. Същевременно, полското анимационно кино не е винаги и на всяка цена елитарно и интровертно. Полските творци са доказали, че могат да създадат прекрасен контакт с детската аудитория с веселите си серии “Болек и Лолек”, “Кучето Рекс”, “Козлето Матолек” или “Моля, г-н Слон”. Смешните, палави и изобретателни приключения на рисуваните герои се продават навсякъде по света и осигуряват пазарния потенциал на полската анимация. Стотината серии на “Болек и Лолек” например са намерили радушен прием в повече от 80 страни.
Полша може заслужено да се гордее с анимацията си, която продължава богатата културна традиция на страната и е ценена далече извън границите й.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
