Европа 2001 - списание за култура и социална политика

|
|

търсене

ВЯРА	стр.19, бр.5, година XI, 2004г.

	НЕГОВО ВИСОКО ПРЕПОДОБИЕ АРХИМАНДРИТ СИОНИЙ: “КОГАТО ЛЮБОВТА ОТПАДА, ИДВА РАЗКОЛЪТ”

Архимандрит Сионий е роден през 1969 г. Завършва Софийската духовна семинария, по това време в Черепиш. Следва в Богословския факултет и специализира в Германия. Става игумен на Kлисурския манастир, Видинска епархия. От 1995 г. до 1996 г. е ефимерий в Софийската духовна семинария, след което е избран за неин ректор.

- Ваше високо преподобие, знаем, че 2003-та и 2004-та бяха изпълнени с важни дати и годишнини за Българската православна църква. Бихте ли споменали за някои от честваните събития?

- Ще започна с едно голямо честване, което имахме през 2003 г. - 50 години от възстановяване на Българската патриаршия. За малко хора е известно, че Българската църква е първата след основните апостолски древни църкви: Йерусалимската, Александрийската, Антиохийската, Римската, Константинополската. През 927 г., по времето на цар Симеон Велики, на специален събор Българската църква получава това високо отличие. По-късно, знаем, че Римската църква тръгва по друг път, изоставяйки православната вяра и оттогава Българската църква е в петицата на Патриаршиите, която древният свят познава като високи центрове на християнския православен дух. Така че, това събитие ние отпразнувахме с много голямо присъствие на гости от останалите православни църкви, на патриарси, на други представители на православието, както и на общественици от чужбина. На Българската православна църква беше дадена висока историческа оценка - за нейния православен дух и влиянието й върху съседните народи и страни (Сърбия, днешна Румъния - тогава Влахия и Молдова, Киевска Рус, Русия и др.) Висока оценка беше дадена и на това как България е съхранила своите традиции, как българският народ е запазил своята близост с църквата си. Беше отбелязан и 100-годишният юбилей на Софийската духовна семинария, 80 години от създаването на Богословски факултет и 80 години храм “Св. Александър Невски”. Дати, всичките свързани с възхода на българския дух. Но, ако позволите едно малко отклонение - в духовността на православието има една действаща традиция за всекидневно честване. И то е изразено във Възкресението на Нашия Спасител, което доведе до спасение на човешкия род, което стана светлина за цялата Вселена. Та, във връзка с това всекидневно тържество на православието, всички ние усърдно трябва да тържествуваме и трябва да се радваме на изключителната привилегия - Бог да потърси и благослови и нашето Отечество. Другите празници, които бих искал да спомена през тези Христови годии, са множеството освещавания на православни храмове - в нашата страна започнаха повсеместно да се строят нови черкви, параклиси, както и да се обновяват някои стари, които са били изоставени през времето, когато държавата не бе настроена благосклонно към църковното служение. А когато едно място се превръща от обикновена постройка в църква, тогава благодатта Божия се призовава усърдно над него и Църквата измолва за този храм от Бога, Ангел небесен, който да бди. Така че колкото повече храмове са построени, толкова повече небесни ангели застъпници ще имаме пред Бога, толкова повече светци, които ще бдят над нас. Ние вярваме в единството на небесните сили, тържествуващата Църква - ангелите и светците със земната-войнстваща Църква, която сме ние човеците, борещи се срещу греха според силите ни, подкрепени от Божията благодат.

- В контекста на всичко хубаво, което изброихте, съществува и един упрек към Българската православна църква - за пасивността й спрямо обществото, което доведе до навлизането на много секти, до отчуждаването на хората от православната вяра, до покръстването им в други църкви. Какво е Вашето мнение по този въпрос?

- Аз мисля, че за Църквата трябва да се разсъждава като за Църква, което означава, че първо трябва да я познаваме. Църквата е една Божествена и човешка институция, която има за цел да спасява човешките души, да ги представи в чист и осветен вид и те да станат заселници на Царството Божие. И в този ред на мисли, познавайки православната традиция, веднага може да се каже, че Православната църква няма манталитет на светска организация, какъвто дух носят Протестантската и Католическата църкви. Когато говорим за Църква, ние трябва да знаем, че тя не е социално обединение, и в никакъв случай не прилича на светски тип организация. Църквата твърдо вярва, че призоваването във вярата се извършва само от Христа. Църквата учи, че вярата на хората към Бога е дар от Бога. Църквата учи, че без Божието докосване, без Божието призвание никой не може да стигне до общение с Бога. Затова, може би, разглеждайки от светска гледна точка Православната църква, може да ни се струва пасивна. Но изречем ли такива думи, означава едва ли не, че обвиняваме Бог в пасивност. Защото той ръководи Църквата. Така че, нека разгледаме нещата от гледна точка на Църква и свят. Протестантската и Католическата църкви са структури, силно повлияни от светския дух, силно секуларизирани общества. Може една организация да бъде силно развита и социално ангажирана, и да не бъде Църква. Може една организация да е изключително просветена, и пак да не бъде Църква. Може една организация да е финансово обезпечена, и да не е Църква. Но една организация, ако не е в благодатно общение с Бога, тя при всички случаи не е Църква. Затова, имам предвид, че Източната православна църква има друг дух на служение и този дух не бива да бъде мерен с аршина на европейското мислене, силно повлияно от католицизма, довършено от протестантизма донякъде и в момента унищожено от хуманизма. Когато говорим за православие, нека говорим за Бог и неговата Църква. Това, което вие отправихте като един обществен упрек към нея, може да се отнесе не към Църквата, а към отделни нейни членове. А ако някой не си изпълнява задълженията съвестно, за неговата енория, за неговото обкръжение от вярващи хора съществува процедура, чрез която да бъде наставен, да бъде изобличен, да бъде вдъхновен да работи по-добре дори ако е необходимо, да бъде отстранен за благото на духовната работа.

- В контекста на горното, какво смятате, че трябва да направи Църквата, за да помогне за спасението на хората?

- Смятам, че нашето общество се нуждае от едно ново мисионерство. Защото много от нашите събратя, сънародници са стигнали до пълно отдалечаване от Църквата, дори до пълно неразбиране или разбиране по свой неправилен начин на тази спасителна институция. Други пък са се оставили на течението на традицията. Така че малцина са тези, които наистина живеят в благодатно единение с Христа.

- Като ректор на Духовната семинария, бихте ли споделили, дали се наблюдава засилен интерес у младите хора към Църквата, към духовните учения?

- Има много млади хора, в които съществува желание да се обърнат към Църквата, както и такива, които носят призванието да станат духовници, свещеници. Има и деца от чужбина, които идват у нас да се учат. Но, разбира се, това не е масово явление. Тук пак опираме до въпроса за призванието. И до въпроса доколко ние самите разкриваме призванията и използваме даруванията ни от Светия Дух. Има цели райони в България, от които в продължение на години не сме имали ученици. Което говори за едно силно отдръпване на хората от Църквата там. Най-малко ученици имаме от Северна България. Учениците при нас са предимно от големите градове, от района на Софийско и Пиринския край. В Семинарията в Пловдив пък са от Пловдивския край, от Родопите, от Тракия. Мисля, че местата, където репресиите и униженията за Църквата по време на атеистичния режим са били по-големи, днес дават по-малко ученици. И обратно, местата, където Църквата някога е имала големи успехи, сега са запазили своите традиции. Интересното е, че градове, които са свързани с ранната християнска история и с благовестието на Великите апостоли и Христови ученици или първите техни преки наследници, и сега са най-благодатно устроени и живеещи с Бога. Това пак е свързано с единството на небесната и земната църква и с молитвеното застъпничество на тези отци и апостоли.

- Вярвате ли, че в едно по-далечно бъдеще е възможно християнските църкви - Католическа, Протестантска и Православна, да се обединят?

- Християнските църкви е малко силен термин. Има Христова Църква, Църква, която е запазила учението на Христа, която живее един благодатен, непрекъснат живот от Апостолите до наши дни. Това се нарича Църква. Другите, не искам да ви звуча като фанатик, може да бъдат всичко друго, но не и църкви. Разбира се, веднага ще допълня, че само Бог може да каже кой ще бъде спасен и кой ще намери благоволение пред неговите очи. Но, когато говорим за Църква, аз си мисля, че трябва да разбираме преди всичко Православната църква. С цялата нейна благодатна структура и благодатен живот през вековете.

- Кои са основните принципи, от които другите християнски църкви отстоят спрямо православната вяра?

- Най-голямата причина е разколът, отделянето от Църквата. Това, което през 1054 г. направиха католиците. Те се самоотделиха, по-късно и протестантите се самоотделиха от католиците, така че вече имаше разкол на разкола. След това и самите протестанти се нароиха. В момента има над 2000 протестантски “църкви”. Когато казвам, че най-голямата грешка е разколът, имам предвид, че той носи в себе си и много други. При схизмата през 1054 г. християните нямаха различия помежду си, но с течение на времето ги създадоха. И протестантите в началото нямаха различие от католиците, но си измислиха такива. Това именно говори за светския дух на схизмата. Първите протестанти например не са имали нищо против иконите или статуите, нито против тайнствата, а само против извращенията, които в това време са съществували при католическото духовенство, но с течение на времето те започват да привнасят неща, с които да се разграничат. Откакто свят светува, хората са се опитвали да правят това - да създават разлики помежду си, за да се индивидуализират в обществото. Малцина са мъдрите, които казват ние сме хора, ние сме равни, ние сме еднакви. Христос именно на това ни учи, че всички сме братя, всички сме чеда Божи, че трябва да живеем помежду си в любов. Това е Христовият завет. Но когато любовта отпадне, идва разколът.

- Какво е Вашето мнение за разкола в България? Отново ли подбудите са светски?

- Тук нещата бяха поставени и в малко груба светлина. Не съществуваха никакви догматически разлики, а просто оспорване на главенството на Църквата. Един административен разкол. Който се дължи и на намесата на светски хора, без да имат нищо общо с църковните въпроси. Голяма вина има и пресата, която изговори какви ли не неща по адрес на Българската православна църква -че истинската причина за разкола била борбата за имоти и какво ли не... Но имаше и истински журналисти, които заеха достойна позиция - те казаха че има хора, които стоят срещу единството на Българската Православна Църквата и че тези хора трябва да се върнат към Нея с покаяние, защото никой не може да създава нови църковни структури и да върши каквото и да било без благословението на предстоятеля на Църквата. Този разкол доведе до много негативи, които ще тежат още дълго време - и на Църквата, и на вярващите.

- Знаете, че в България живеят и много мюсюлмани. Например, в Родопите. Смятате ли, че е възможно те да бъдат обърнати към християнството и как може да се работи в тази насока?

- Аз смятам, че всяка култура, вяра, религия си има своето място. След като тези хора са си построили джамии, значи те вярват в своя бог и имат пълното право да го правят. Не може насилствено да се обръщат хората в християнството, защото това е против самото него. Християнството е религия на любовта, на веротърпението, на мира. Християнството учи чедата си да обичат и враговете си, като своите ближни. То учи, че за вярата трябва да се говори, да се проповядва Христа, неговото Възкресение и неговия Нов завет в духа на мира. Така че, ако искаме тези хора в Родопите, които са етнически българи, и които в продължение на години са били далеч от всеки приоритет, да ни чуят, ние трябва да се обърнем към тях с голямо братолюбие.

- Какво мислите за един друг въпрос - преиначаването на историята от сегашните македонски историци?

- За мен вторият най-голям грях след вероотстъпничеството се нарича народоотстъпничество. Не казвам това в духа на национализма, а в духа на истината, че всеки човек има своя корен, своя национален произход. И отрече ли се от него, все едно се отрича от кръвта си. А както се казва - кръвта вода не става. И тук искам да спомена за моя голяма радост, че ние имаме и ученици от Македония, заявили желание да учат в Духовната семинария, и всички те са декларирали своята българска принадлежност.

Интервю на
Цветанка Еленкова

горе