 |
|
| ДОСИЕ |
стр.14, бр.5, година X, 2003г. |
|
| Владимир Пенчев |
|
|
Съществува едно брадясало клише, че малцинствата съграждат мостове между държави и народи. Защото благодарение на тях, благодарение на тяхната винаги жива и пулсираща пъпна връзка с родината се улесняват и опосредстват културните, икономическите, политическите и всякакви други контакти между нея и държавата-приемник. Колкото и да е банално това твърдение, то казва истината. И като потвърждение за него е съдбата на днешните българи в чешките земи.
Българската общност там се създава в общи линии през последните 50-60 години, но сериозно българско присъствие отбелязваме още от 60-те и 70-те години на ХIХ в. Тогава, водени от жаждата за образование, стотици наши младежи “окупират” чешките средни и висши училища в Прага, Табор, Писек, Храдец Кралове и другаде, за да се върнат впоследствие, да се борят за освобождението на родината си и да положат основите на младата българска държава. Сред тях са книжовници и бъдещи учени като Васил Д. Стоянов, Теодоси Икономов, Атанас Илиев, Васил Атанасов, Илия Георгов и др., бъдещи политици като Васил Радославов и Кръстьо Мирски, лекари, учители, инженери и пр. Тази тенденция се запазва и в следващите десетилетия, когато през чешките университети минават редица “светила” на българската наука и култура Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов, Христина Морфова и още мнозина. Характерен момент, който заслужава внимание, е и спорадичната политическа миграция в тогавашна Чехословакия през 20-те години на ХХ век на членове и ръководители на БЗНС след Деветоюнския преврат у нас (свързвана най-често с убийството на Райко Даскалов в Прага).
Пионери на масовото българско заселничество в чешките земи обаче са градинарите. Посоката на гурбетчийската експанзия (Унгария Словакия Чехия) довежда някъде пак през двадесетте години първите от тях в чешките земи. Те идват предимно от Северна България Горнооряховско, Великотърновско, Русенско, Плевенско, Ловешко, Севлиевско и др., като основната им концентрация е в и около големите градове и промишлените агломерации (Прага, Бърно, Острава, Пилзен и др.). До Втората световна война градинарите (с малки изключения) си идват в България през късната есен, зимата прекарват по родните си места, за да се върнат напролет отново в Чехия. Нещата коренно се променят след края на войната, когато по ред причини икономическата ситуация, проблеми в междудържавните отношения (възниква и т. нар. градинарски въпрос) и пр., част от градинарите остават окончателно там. Това всъщност е времето на следващата българска заселническа война в този регион на Европа. В края на 40 и през 50 години по междудържавни договори (за набиране на земеделски работници, строители и др.) за тогавашна Чехословакия заминават още хиляди българи, които практически са от всички краища на страната. Голяма част от тях се установяват окончателно по една или друга причина (често брак) и по един или друг начин там. Подобна е миграционната вълна на българи към чешките земи след събитията от 1989 г., носеща отново основно икономически характер. За разлика от предишните емигранти обаче те трудно намират пътища за оставане, защото, от една страна, не са желани, а от друга, конкуренцията с хилядите им братя по съдба от бившия Съветски съюз, бивша Югославия, Румъния и Третия свят също играе значителна роля. Затова те се подвизават нелегално или полулегално, с удостоверения за временно пребиваване и най-често вършат черната работа срещу минимално заплащане. Трябва все пак да се отбележи, че някои от тях са успели и имат стабилна работа не само в производствената и обслужващата сфера, но и в областта на бизнеса, изкуствата, науката и пр. Същевременно през целия период на социализма са налице и единични, но не спорадични, заселвания на бивши студенти, хора от смесени бракове и др. подобни, като така картината на българската общност в чешките земи придобива завършен вид.
Както се вижда, основният камък в нейното съграждане полагат градинарите и именно затова те и до днес са най-старите и най-уважаваните й представители. Цвятко Джонгов, Атанас Калев, Марин Сираков са имена-емблеми на градинарския пробив в Чехия, довел до проникване на зеленчуковите пазари в Бърно, Прага, Пилзен, Ческе Будейовице, Пардубице, Храдец Кралове, Либерец, Яблонец, Домажлице, Карлови Вари и т. н. Специфичната организация на труда и производството в градинарските групи, ниските цени и богатият асортимент предизвикват своеобразен “бум” в търсенето на “български” продукти и създават в чешкото общество един характерен образ на българския градинар. И до днес “u Bulhara” е марка за качество, да не говорим, че намира отзвук дори в градската топонимия и в Прага, и в други чешки градове срещаме подобни названия на улици (например). И това е обяснимо, като се има предвид, че през 1945 г. в тогавашна Чехословакия има около 500 подобни градинарски сдружения с близо 3800 членове. Разбира се, обществените промени след войната и у нас, и там значително повлияват върху ситуацията (престава да съществува и самото градинарско гурбетчийство) останалите на чешка територия градинари в повечето случаи са принудени да влязат в новосъздадените кооперативи или да ограничат до минимум производството си. Но не и да престанат да се занимават с градинарство. Нещо повече, в занаята постепенно се включват и представители на следващата миграционна вълна, за която стана дума, особено след пенсионирането си, като тази тенденция се разгръща предимно след промените от 1989 г. Неслучайно в чешкото съзнание българският градинар се превръща в символ на трудолюбие, упоритост, професионализъм, свидетелство за което са зародилите се устойчиви словосъчетания от типа: “Трудолюбив като българин”, “Трепе се като българин”, “Българин и кон почивка не знаят” и т. н. Обяснимо е в такъв случай защо и до ден-днешен градинарите се радват на всеобщо уважение и почит и от страна на чешките си съграждани, и от страна на останалите тамошни българи.
Сред тях особено се открояват хилядите, намерили своя стряха в чешките земи в резултат на трудова миграция от края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в. Замислено от българската и чехословашката държава като временно и краткосрочно пребиваване на земеделски работници с цел стопанско възраждане на освободеното от немско население чешко пограничие и респективно осигуряване на работа за наши безработни, това начинание в крайна сметка оставя на чешка територия над 2000 българи (над 20% от всички, участвали в него), които избират икономическата сигурност в Чехословакия пред несигурността и различните проблеми на България. Нова (но подобна) вълна на организирана трудова миграция се надига през 1957 г. и тя отвежда близо 5000 български работници (по-млади от 45 г.) в чешкото строителство (най-вече), металургия, машиностроене, селско стопанство. Отново мнозина от тях след изпълнението на договорите си се установяват окончателно в чешките земи. Представителите (или поне в по-голямата си част) и на тази група също намират своето място в чешкото общество, реализират се в различни области на икономиката, науката, образованието и днес са сред най-уважаваните в него.
Много по-разнопосочна е последната (засега) миграционна вълна, отвела отново хиляди българи в чешките земи след промените от края на 80-те години. Обикновено тя се свързва с представителството на най-ниските и най-тъмните етажи в стратификацията на българското общество, заради нашумелите (и там, и у нас) автокрадци, сводници, проститутки, черноработници. Но всъщност много повече са “нормалните гастарбайтери”, намерили препитание в Чехия и успели вече да си направят име на професионалисти в духа на старите градинарски традиции. Не по-малко са и хората на изкуството, културата, науката, които са постигнали висока степен на реализация. Десетки, ако не и стотици, са музикантите, певците, художниците, кинотворците, журналистите, университетските преподаватели, научните работници, архитектите, лекарите (едва ли могат да се изброят всички области), чиито усилия и дейност носят отпечатъка на върховите постижения в съвременната чешка действителност. И не на последно място изключително успешни са българските предприемачи в различни области на икономиката на Чешката република строителство, туризъм, транспорт, търговия и т. н. Всичко това иде да подскаже, че и представителите на тази миграционна вълна също са успели да намерят своето място в чешкото общество.
Както беше споменато по-горе, особено през социалистическия период, и то най-вече през 60-те 80-те години на миналия век, е налице и индивидуална миграция на българи към чешките земи. Тогава там отиват много хора по своя воля, инициатива и решение, като причините най-често са брак (нерядко от типа на т. нар. плажен след запознанство на Българското черноморие), учение, работа в търговски представителства, културни, образователни и др. институции, при роднини от първите миграционни вълни и т. н. В случая става дума за представители на най-разнообразни поколенчески и социално-професионални групи и може би затова тяхното присъствие в българската общност в чешките земи е сравнително трудно уловимо. Но и сред тях не са малцина онези, които намират сериозна реализация в новата обществена среда.
От всичко казано се вижда ясно колко многопланово и многоизмерно е българското присъствие в Чешката република. Важно е обаче, че то винаги е изявявало своята идентичност и чрез организационни форми (от Дружеството на градинарите през Културно-просветната организация “Георги Димитров” до днешния Български клуб в Прага и клубовете в по-големите чешки градове, както и младежкото сдружение “Заедно”), и чрез различни прояви, включително запазване на българското гражданство, и чрез съхраняване на българската културна самобитност, и чрез непрекъснатата си връзка с родината. А това обещава бъдеще на българската общност в чешките земи.
|
|
| горе |
|
|
|
|
