 |
|
| ЕТНОКУЛТУРА |
стр.26, бр.4, година X, 2003г. |
|
|
Бесарабия' 2003: Опазване на българщината |
|
|
| Румен Стоичков, БНР |
|
|
 |
| Молдова, с. Твърдица, църквата |
|
 |
| Молдова, с. Твърдица, Татяна Папурова |
Ако мъж и жена се срещнат на мост, на пътечка някаква, и единият трябва да отстъпи... то това е жената! Не защото мъжът не е кавалер. А защото го налага възпитанието, моралът, наследен от предците. Патриархат, в който мъжът трябва да бъде уважаван... Това е неписан закон в едно бесарабско село, населено с българи. Казва се Твърдица - на името на онова, напуснато от предците им от България през 1830 г.
Пътувам с певеца Илия Луков и Танцова формация “Пирина”, поканени да изнесат концерти пред бесарабски българи в Република Молдова. В Кишинев, Твърдица, Кортен, Тараклия... Около 100 хиляди е общият брой на сънародниците ни в тази страна, а всяка среща с тях е емоционално съприкосновение с опазени обичаи, традиции, фолклор, българщина.
Изброеното се среща в изобилие в с. Твърдица. Около 7000 са жителите му, живеят в около 1700 старинни къщи, разпределени както някога в махали. Всяка махала си има своите особености, своите носии. По тях например до ден-днешен мигновено разпознават къде живее момата, като се ориентират дори по цвета на престилката. Във всяка вещ се крие символика. В облекло, в накити, в забрадки, в накичено цвете, във всичко. Вечер на хорото твърдичани са се събирали, наблюдавали са внимателно момите, избирали са си булки. Като тежката дума са имали майки, баби, лели, които са съобщавали на ергените коя е била “най-подредената”.
Подредеността, “уредата”, както е другото й име, и досега се издига в култ. Вглеждам се в забрадена жена. Казва се Татяна Папурова, учителка, редактор и говорител в Телевизионно студио “Твърдица”, певица във фолклорния състав “Твърдичанка”... С носия е, отработеният й жест приглажда забрадката. Учудвам се на тази загриженост. А тя я придърпва и ми показва задължително поставяната отдолу подзабрадка, наричана бариз. Обяснява ми, че не трябва да се вижда. Подава ли се макар и мъничко от бариза, значи не е подредена, майка й не я е научила, не я е възпитала добре. И е много съмнително, че някой ще я вземе. Таня е поставила на шията си красиви цветни нанизи (гердани). Нищо особено, би казал непознаващият нравите пришълец. Само че нанизите носят невидима, изключително важна информация. Послания без думи... Момата носи една връв с алтъни, годениците - две. На богатите са от злато, на бедните - от прост метал. Цветовете също имат значение. Цветето над лявото ухо пък означава моминство, китката е белег за годеж и булчинство.
Пендарите и алтъните на Таня не са лъскави - трудно ми е да разгадая какво крие. А тя се усмихва тъжно и ми пояснява съответствията между облекло и душевно състояние. “Днес съм с по-тъмна престилка и с тъмни накити, не като на другите. Значи не ми е тъй весело на душата.” Казвам й, че ме привлича физическата красота на българките, която тук тя е повече от очевидна. И получавам отговора, че в Твърдица се тачи библейският пример. “Външната красота е от Бога, днес я има, утре я няма. А ние ценим кроткостта на душата, вътрешното. При нас не е модерно да кажеш колко е красива жената.”
Патриархатът е съхранил и друго. Нормално е разведен мъж да се опита да се ожени повторно. Колкото и редки да са разводите между сънародниците ни. Жената обаче, вдовица или разведена, почти не го прави. Тя трябва да мисли не за себе си. А за децата. Защото, щом техният кръвен баща няма нужда от тях, какъв е смисълът да ги събираш с чуждия? За майката е важно да опази достойнството - своето, и на чедата си.
“На бащата в очите не се гледа” е верую, наследено от баби и прабаби. Обратното е нахалство и е срамно да го правиш. Разбира се, казват ми го с уговорката, че вече не се спазва 100 процента навсякъде. Просто времената са други, хората са различни. Но всеобщото убеждение бе, че е по-добре да се запазят моралните рамки, които не бива да бъдат престъпвани. Съзнание за архаизъм, който обаче е опазил децата. Тук няма наркомани. Има любов към българския фолклор. И го усещам по незабравим начин в Музикалния колеж. Той е филиал на Кишиневското музикално училище “Стефан Няга” и се е специализирал в подготовка на специалисти в областта на българската народна музика. Тук приемат деца от българската диаспора - от Молдова, от Украйна, гагаузи. Специалностите са кавал, гайда, гъдулка, тамбура, народно пеене и хореография...
В Кортен учениците са около 640. Селото е създадено година по-рано от Твърдица. През 1829 г. на това място са се заселили българи от Новозагорско, днешният им брой е 3800. Трудолюбиви, горди с постиженията си в селското стопанство. С царевица, грозде, пшеница, слънчоглед, плодове... Имат и болезнен спомен за умишлено създаден глад - в условията на следвоенните години. Припомням, че по волята на съдбата сънародниците ни тук са били в румънски, в съветски, в руски, сега - в молдовски ръце. И че след края на Втората световна война репресиите са били изключителни и неслучайни. Всеки ден са погребвани по 25-30 нашенци, казва ми кметът на Кортен Николай Гургуров. “Това беше част от опита да ни асимилират. Планиран акт, свързан и с репресии, и с изселване в Сибир. Списъците за изселване бяха правени през ноември 1948 г. Но опитът за откарването на хората ни бе почти неуспешен. Защото тогава липсваха добри пътища и изпълнителите на злото не можаха да дойдат с камионите през нощта - заради поройния дъжд. Когато се появиха сутринта, кортенци се бяха скрили, кучета лаеха, хора с оръжие бродеха наоколо, беше страшно време... За което не искам да си спомням. Зная, че някои от хората на 30-35 г. останаха без коса, други рано си отидоха от този свят. Документите от онова време, които бяха разсекретени, показаха, че всичко е било планирана акция срещу нас.” Спестява ми неприятните подробности за живота тук, но аз ги усещам и срещам навсякъде в тези дни. Водата, която тече от чешмите, не става за пиене. Понякога тя е почти черна, мирише на сяра, трудно можеш да издържиш и къпането в хотел “Марица”. Чудо е, че го има.
На подобие на хотел се натъкваме и в Тараклия. В този град, център на окръг, няма парно. През изминалата зима липсата на пари за отопление в училището например е направила учебния процес като при полеви условия. Температурите понякога са стигали до минус 20-25 градуса в класните стаи! Ученици и учители са присъствали в часовете, облечени с дебели дрехи, с ръкавици, с ушанки. А отсъстващи не е имало. Удивителна издръжливост!...
Самият град Тараклия ще чества през есента 190 г. от възникването си като селище. Предците на сънародниците ни тук са дошли от Шоплука, както те се изразяват, от селища между Видин и София. Затова и селото най-напред е наричано Шоп-Тараклия. От шопския говор почти нищо не е останало, наложил се е по-късно диалектът на дошлите от Сливенско-Ямболския регион, с “жа” и “ша” (вм. частичката “ще” за бъдеще време), примеси има и от говора на преселници от Шумен и Нови пазар. Около 18 хиляди са жителите на територията. За която се знае, че в Молдова е най-населената с компактна маса етнически българи. Общо 26 са селищата в окръг Тараклия, официалните данни сочат 67% наши сънародници. Тук съществува Народно читалище “Олимпий Панов” - гордостта на тараклийци е, че то е първото читалище извън пределите на България. Българщината поддържат Ансамбълът за песни и танци “Родолюбие”, Домът на културата, професионалният театър, наричан “Театър на бесарабските българи”... В който репертоарът почти изцяло е ориентиран към българската класическа драматургия. “И това ни е нещо като закон”, ми казва Иван Боримечков, ръководител на театъра.
Удоволствието е в архаизма на езика, който звучи. Навсякъде чувам думи като - чиляк и чувек (човек), хортувам, гълча, довадям (идвам), ката (всеки), жувея (живея), гато и гъто (когато), ку (ако), среща се и “жу”, вместо частичката “ще”...
Странното обаче е, когато попаднеш на обществено място. Защото е мигновен сблъсъкът с чуждо влияние. Във фоайето на общината всички обяснения и указания са на руски. Сталин строго гледа от портрет на една от стените. А този етнос съставлява едва 5% от живеещите в окръга. Руският език на практика е неофициалният разговорен език между малцинствата в Молдова. Обръщенията са на име и презиме. Тостовете преди пиене са просто задължителни. Многословни. Става прав местният най-високостоящ в държавната йерархия и започва. Краят на словото е трудно предсказуем. Портрети на Ленин и Сталин има в изобилие, паметници - също. Информираността вечер идва от руската телевизия, молдовската почти никой не гледа. Закусва се с вино.
Най-големият проблем обаче е препитанието. Затова заминават. Някои търсят късмета си в прародината България. В българските ВУЗ-ове учат около 300 деца, наричани от нас бесарабски българи. Но в Тараклия ме попитаха: Защо руснаците правят кандидатстудентските си изпити при нас през април, а нашето Министерство на образованието - през юни? Тема за размисъл.
Помолих братята Иван и Димитър Боримечкови да ми отговорят как живеят тук. Иван говореше полуобърнат, без да ме поглежда в очите. “Много ни е тежко. Печем си хляб сами, консервираме плодове през лятото. Иначе през зимата сме загинали. За България не мислим. Защото само за транспорта в двете посоки, плюс документите и визата, са необходими около 100 долара. А при заплата от 23 долара - какво да мислиш и мечтаеш?” В деликатното мълчание вмъкнах въпрос към Димитър - дали все още мечтата му е да бъде погребан в България? Отговори утвърдително. Без колебание. Защото това е била и мечтата на предците му, които са напуснали преди толкова много години родината. Направили са го със съзнанието, че е временно, че така ще опазят живот, вяра, чест, род, достойнство... И че все някога ще се върнат. Както и той...
Кога ли?
|
|
| горе |
|
|
|
|
