 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.24, бр.3, година XIX, 2012г. |
|
|
На полуостров Карпас1 през август |
|
|
| Ники Марангу |
|
Ники Марангу е родена в Лимасол през 1948 г. Завършила е социология в Берлин. Работила е в Държавния театър на Кипър. В периода 1980-2007 г. е собственик на книжарница "Кохлиас" в Никозия. Издала е стихосбирки, проза и детски книги. Член е на Дружеството на писателите на Гърция и на Съюза на кипърските литератори. Удостоявана е с държавни награди. През 1998 г. получава наградата "К. Кавафис" в Александрия, а през 2006 г. е отличена с наградата на Атинската академия за книгата си "Divan". Книгата й "Демонът на блудството" е номинирана от гръцкото литературно списание "Диавазо" сред десетте най-добри сборници с разкази за 2007 г. Нейни стихове са включени в "Европейската поетична конституция" на Брюкселския поетичен колектив (Brussels Poetry Collective) и в диска "Nachrichten von der Poesie" (Random House), подбор на Йоахим Сарториус.
Има седем индивидуални изложби живопис. Нейни творби са участвали в Биеналето на графичните изкуства в Любляна (1993) и в Кайро (1996). Поместеният тук текст е от последната й книга "Осемнайсет разказа" (изд. "То Родакио", Атина, 2012). В предговора към книгата авторката пише: "Тъй като съм любопитен човек и ми харесва да слушам, от години събирам разкази на кипърски жени.
Тези разкази са ми давали сила и съм научавала много от тях. Благодаря на жените, разговаряли с мен за любовта, мъдростта и надеждата, които са ми вдъхвали. В трудните времена, които преживяваме, когато вече никой не е сигурен в нищо, те притежаваха дорийско, древно познание кое е правилно и справедливо - то ме стъписваше и ми помагаше да различавам истинските неща. В разказите им оживяват колониалният период, борбите на ЕОКА, турското нахлуване, но най-вече собственото им ежедневие. И в крайна сметка се откроява картина на Кипър, която трудно би могла да бъде уловена от историк или социолог".
С Анна сме на полуостров Карпас. В хотел "Тереза" на Ердоган и на "докторката" Сонай, и двамата бежанци от Тилирия. Сонай е "докторката", грижила се за всички гръцки кипърци, изолирани в турските анклави. Срещаме ги да плуват следобед, слънцето залязва зад Агиос Терисос, силуетът на църквата се очертава редом с двете палмови дървета. Покрай скалите има нещо като каменна зидана пейка, изкачваме се с Ердоган да ни покаже "ревящия лъв" - една вдлъбнатина в скалата.
Късно на следващата сутрин е Голяма Богородица. Пристигаме в манастира "Апостол Андрей". Литургията приключва, хората се разцелуват по двете страни и си пожелават "За много години!", срещаме разни приятели. Върху огромна свещ се чете надписът "мир", а поклонници забождат с карфици банкноти от по 50 евро върху бялата бродерия пред иконата на апостол Андрей. Навън турските амбулантни търговци са опънали тенти и продават какво ли не. Пием кафе, приготвено от попадията. Анна казва нещо за Ай-Симиос. "Има църкви на Св. Симеон" - казва Йоргос Христодулу, - при ясно време се вижда Сирия, не са далеч базиликата на Симеон Стълпник2 и планините на Карамания, то всичко това си ни е било комшулук". Продължаваме към островите Клидес - най-източната точка на Кипър. "Недейте да плувате там", казва ни, "теченията са много силни, ще ви завлекат чак до Турция".
Напредваме към места, където не е стъпвал човешки крак, стръмно спускащи се към морето скали, коларски път с рохкава пръст и зидани древни гробове. Търсим "Петимата светии" и семейство от Карпас, което обядва под едно дърво, ни показва пътя. Стръмни скали, море - прозрачно във всички нюанси на синьото, стъпалата са издълбани в скалата още от венецианско време. "Петимата светци" - пещера с извор в нея и няколко икони. Търся да открия крайбрежието, където през 1973 г. идвахме с Михалис, когато бях бременна с Катерина. Тогава живяхме шест месеца в Ризокарпасо. На брега имаше две колони, пясък и скали от двете им страни. Вече не съм сигурна след толкова години дали е било така, или си въобразявам. Откриваме плажа, двете колони са още там. Михалис бе загубил там венчалната си халка, така че някъде в дълбините трябва да седи един златен пръстен с моето име и датата на сватбата ни, мисля беше 26 декември 1970 г. Плувам с маската, оглеждайки се дали няма да я намеря като Симеон Богоприемец3. Мисля си за Михалис, за Костандис, за мъжете в живота ми, рисувам скалите, каменните къщи, тези невероятни пейзажи и се чувствам виновно щастлива без туристи, без дискотеки, само някакви рибари с въдиците си, накацали по скалите, няколко жени, които готвят вечеря, неколцина къпещи се или съзерцаващи морето. Модерното развитие е започнало и след няколко години всичко ще бъде неузнаваемо. Израелци строят огромно яхтено пристанище, а ще последват и два седемзвездни хотела!
Вечеря по залез слънце на брега на морето. На касетофона се върти немската коледна песен "Oh Tannenbaum!" (О, елхово дръвче!). Явно касетата е оставена от някой немски турист. След вечеря Сонай ни завежда у майка си - Мустинде ханъм. Осемдесетгодишна, с тънки кости, бели коси, с бяла кърпа и шалвари, дебели черни чорапи и сандали. Живее с едната си дъщеря. Анна й казва, че идваме от Помос, недалеч от техния край. "Ах, дъще, че да ми беше донесла стръкче риган, тоя тук за нищо го не бива, друг е ароматът на нашенския. И бадемите не стават вкусни като нашенските. Девет деца съм родила. Пет ми останаха, Господ четири ми ги прибра, почти по равно си ги разделихме". Гръцкият й е съвършен: "Кешки да би намерили някакво решение да се върнем по селата си, добър живот имахме, дъще, само дето няма да доживея да го видя. Избягали от селото си Агиос Тодорос през януари 1964 г. "Отидохме в Кокина и дванайсет години живяхме в пещерите. Много претеглихме, ама кешки да са мирни времената и няма страшно, да забравим всичко какво е било. Искаме да се върнем по родните си места, дъще, по домовете си". Говори сладкодумно, без излишно вживяване: "Остарях, дъще, не ме държат краката". На връщане по обратния път Сонай си припомня един разговор с Янис Пападопулос, издател на гръцко-кипърския сутрешен вестник "Политис": Видях Янис да се терзае и му викам: "Защо жалиш, не само ти си загубил роден край, ти поне ей го на, идваш и виждаш къщата си. А моето село го разрушиха, нищо не е останало, само голи стени със зеещи прозорци и врати, нищо не остана, но пак искам да се върна. Какво трябва да сторя? Каква полза от това да оплакваме".
На сутринта закусваме край брега на морето. Обикаляме църквите на Ялуса - "Света Марина" с красивите лъвове на камбанарията. Вероятно олтарът е можело да бъде спасен. Църквата е в окаяно състояние, с готически орнаменти, олтарни двери, розетка на фасадата. Гробищната църква "Архангел Михаил" с изпотрошените кръстове се състои от една по-стара постройка и друга – по-нова. Един турчин събира рожкови в гробището. Кубетата напомнят на тези в Героскипу4. В Лимонас се открива прекрасна гледка към морето, прегорели жълтеникави пейзажи, тук-там някое магаре, палма. Изкачвайки се към Ялуса, пейзажът внезапно се променя - пинии, гъста растителност, околностите непрекъснато се менят, поемаме по пътя към Галинопорни – ждрела, планински склонове, покрити с маслинови дървета, докъдето погледът се простира. Търсим църквата "Света Анна" извън селото, не я откриваме. Черни пътища се спускат към морето. Пробваме различни от тях. Пейзажът е невероятен, оглеждаме се за един акропол, описан от Gunnis5. Търсим църквата "Ай Серкис"6, крепостта на Нитовикла, но не можем да попитаме никого, защото новозаселените жители не познават околността. В един двор три жени, седнали на земята, разточват кори, а четвърта ги изпича върху металната повърхност на тепсия, обърната върху две тухли. Горящи дърва захранват огъня. Двете жени разточват първите кори и ги подават на третата, която ги разстила до дебелината на цигарена хартия. Повдига я и я мята върху нагорещения метал. Черпят ни, пришълци са някъде от Черноморското крайбрежие – "лази7 сме, казват ни, нямаме общ език". Дебели баби, сюрия руси синеоки деца, които ни оглеждат с любопитство. Не приемат банкнотата, която им подавам, настоявам, казвайки "чоджуклар" – "за децата". Не можем да ги разпитаме какво има наоколо. В следващото село – Ватилака, църквата "Свети Георги" е порутена, а наоколо висок трънак и трудно си пробиваме път, за да влезем. Едната колона на нартика е побита върху преобърнат капител. Във вътрешността на най-личната църква в селото се виждат ученически чинове. Снимам легла, които са изнесени навън, за да се спи на открито.
"Имам изненада за вас"- казва ни сутринта Ердоган и ни завежда в Ялуса8 в къщата на Фатхи. Фатхи е висок и жилав, живее заедно с брат си Айхан и една сова. Рисува Афродита, сцени от неговото село Кокина, от керханетата9 в Никозия с надписи от стари гръцки филми като например "Шофьорчето" и т.н. Под една сцена с Афродити се чете на развален гръцки "Когато сняг вали на Карка, ако прегазиш гола ледените води на Амбаракла, завинаги ще останеш млада и красива". Виждам същия надпис върху негова картина, изобразяваща турското нашествие – самолети, оръдия, които обстрелват гола красавица. Текстът под нея носи подпис Muslu Ismail 1942. Седим навън в двора му и ядем смокини. Той подхваща да разправя стари истории от времето, когато е бил шофьор на английския полицейски началник на Платрес10 по време на борбата на ЕОКА11 и той го взимал със себе си в Лагудера, където се срещал с Гривас в тайно скривалище под одъра на попа, докато той спял отгоре му. В някакъв момент разговорът се обръща към сегашната ситуация.
На връщане към хотела отдясно на пътя Ердоган ни показва изкопан в скалата гроб. Завиваме по черен път към вътрешността. Докато се изкачваме, непрекъснато ни показва гробове, разкопани от иманяри, където са били намерили златни лозови листа, скулптирани фигурки и др. Където и да копнеш в Кипър, изскачат гробове.
"Когато бях малък, чичо ми разкопаваше гробове в Мансура. Взимаше ме със себе си. Взимаше копачи да разкопават и им казваше, че гробът трябвало да остане отворен 48 часа, тъй като в противен случай щял да се отрови онзи, който влизал в него. После отиваше там нощно време и прибираше златото и скъпоценностите, а дреболиите оставяше за другите. Ако намирал гроб, отмервал пет разкрача и се натъквал на следващия". В една борова гора видяхме две статуи, изваяни в скалата и недовършени. По-надолу беше "Света Марина" със следи от стенописи и бесилката - дъговидно съоръжение, където казваха, че бесели престъпниците.
Киланемос, Ефтакоми, Коми Кепир, прекрасни местности, пустинни, църкви, "поругани и изоставени", както пише Киприанос. С часове обикаляме по черни пътища, из проломи, места, където не е стъпвал човешки крак, само тук-там кошари с животни. Стигаме в Давлос. Потърсихме Мириантис – някогашен собственик на хотела в Давлос. Когато отвориха "зелената линия", отишъл в Давлос и се сприятелил с един турчин рибар и сега живее в дома му. Показаха ми къщата с десетина чифта обувки, паркирани пред вратата. Това са те, "заселниците". Една туркиня седеше на канапето в типично турска къща, наоколо две-три момичета, попитах за Мириантис, каза ми, че отсъствал.
Гостуваме в Ризокарпасо12 при Ели. Домът е обновен, Ели е попарена от мъка по внучката си - също Ели, която избягала от дома с един заселник. Казва ми, че колието, което й донесла дъщеря ми Катерина преди седмица, когато идвала в Карпас, й го взели, защото сметнали, че можело по този начин да й направят магия, за да остави турчина. Живеят в една кошара заедно с неговото семейство - бедни хора, които ядат само пилаф с хляб. "Едно дърво не са посадили, една ръка боя не са сложили на къщата си, цигани". Докато говорят за тези неща и ядем бобена чорба, ето я на и Ели - идва с младежа. Заселникът има доста окаян вид – дребен, небръснат, с къси панталони и сандали, чувства се неудобно, отказва почерпка, пуши, а тя - прекрасна, сочна, прелива от смях, красиви коси и гърди, сини очи, превежда му на турски, каквото си говорим. Болката на родителите е, че няма да следва, питам я какво мислят да правят сега, след като са завършили училище. Отговаря ми: "Засега нищо". Погледите ни се кръстосват, когато долита молитва от минарето. Ядем бобена чорба. С малък, добре наточен нож Паникос - дядото на Ели, реже на тънки резени лука, домата, хляба и ги слага върху фасула, разбърквайки ги внимателно с тъмен зехтин. Всички се държат сякаш нищо особено не се е случило, но всъщност всички са разстроени от тази ситуация. Освен Ели, която се смее и изглежда щастлива.
На сутринта отиваме на гости у Дафни, прастара къща от каменната епоха, добитък, райска градина с огромни тикви и всевъзможни зеленчуци. Дафни се втурва да се преоблече. Дъщеря й Евридики се е омъжила в южната чест на острова и им е родила и внучка - Марина. Дафни е красавица, но времето е оставило следи върху лицето и известна умора в движенията й. Както всички изолирани в турските анклави, те са прекарали трудни години, но нейната съдба е била особено сурова. На две годинки и половина синът й се разболял и на първо време след нашествието не им позволявали да заминат. Докато й издадат разрешително да отиде в болницата, детето починало на улицата. Когато втората й дъщеря Андрула завършила начално образование, трябвало да замине с мисия на Обединените нации и да отиде в южната част на острова, за да продължи да учи в гимназия. Тогава турците не разрешавали обучението да продължава в гимназията в Карпас. Толкова сърцераздирателна била мъката на детето, че се отделяло от семейството, че не се върнало никога повече.
Нарязва ни халуми13, хляб и смокини. Забравен вкус. Чакат да им одобрят заема, за да потегнат покрива, който тече от зимата. Лятото беше отминало и вече не можеха да го поправят. Оставаше за догодина. Бях ходила и зимно време при Дафни. Заварих я с малко дете, което седеше до огъня с нея. То стоеше с наведена глава и не обели нито дума през цялото време, докато бяхме там. Беше момиченцето на съседката туркиня, която всяка сутрин, отивайки на работа, го оставяше при Дафни. Бяха го отгледали. "Отчувахме и дъщеричка, що да сторим, невръстно дете - само ли да го оставим?".
Агиос Андроникос е земен рай. Село, пълно с насаждения, преливащо от зеленина. Стара порта, запуснат чифлик с разпръснати в него древни отломки. В Ялос върху църквата "Свети Никола" все още се чете написано със синя боя "ЕОКА" и "ЕНОСИС". Светата трапеза е преобърната, миризмата от курешките на гълъбите е навсякъде в църквите на Карпас. Личните двукатни къщи с балкони с балюстради се рушат. Голямата църква в селото е превърната в джамия. В хотел "Нитовикла" някакви италианци слагат във фурната върху клони от рожков да се пече "офтон тис терациас"14. Голямата пещера в съседство е превърната в таверна, лъхва ни тежка миризма на мухъл.
Във Воколомандрес църквата с камбанарията стои като дантелена бродерия на селския площад, където децата ритат футбол. Наблизо – старо кино, като от стар филм. В Гастрия - бунище около църквата "Панагия Фанеромени", олтарната икона е дело на зографа от Ларнака, подобна на онази в "Свети Никола". Върху олтарните двери перденца с цветовете на гръцкото знаме.
1 Карпас (гр. Карпасия) е големият полуостров в североизточната част на остров Кипър с дължина 47 мили, завършващ при нос Агиос Андреас. - Бел. пр.
2 Симеон Стълпник - отшелник, който през V в. прекарва в размисъл и молитви 36 години от живота си, възкачен на стълп сред пустошта на 60 км северно от град Халеб в Сирия. Мястото на неговото стълпничество се превръща в обект на поклонничество. Малко след смъртта му император Зенон построява около стълпа на Св. Симеон най-голямата християнска базилика през онази епоха. Днес Калаат Саман е една от най-важните забележителности на Сирия. – Бел. пр.
3 Симеон Богоприемец е старецът, приел в ръцете си Младенеца Иисус в храма. Историята е описана в Ев. Лука, гл. 2, ст. 25 и сл. Паметта му се чества на 3 февруари. – Бел. пр.
4 Героскипу - градче в Кипър, източно от Пафос, с население от 7500 жители. Според митологията там се намирали градините на богинята на красотата Афродита. Оттам и етимологията на самия топоним "йерос кипос" (гр. свещена градина) - Героскипу. Там се намира църквата "Света Параскева" от IX в. с пет кубета и уникални стенописи. – Бел.пр.
5 Става дума за изданието "Gunnis Dictionary of British Sculpture 1660-1851" (1953). Негов автор е Рупърт Форбс-Гунис (Лондон, 1899-Рединг, 1965), служител в британската колониална администрация в Кипър, а по-късно куратор в музея в Търнбирдж Уелс. Преиздадено през 1968 г., то е считано за значим научен труд. - Бел. пр.
6 Свети Сергий. – Бел.пр.
7 Лази – народност, населяваща предимно турското и грузинското крайбрежие на Черно море. Едно от основните племена в древното колхидско царство. - Бел. пр.
8 Ялуса (тур.: Yeni Erenkоy) е село в провинция Фамагуста в окупираната част на острова. - Бел. пр.
9 Керханес – бардак, публичен дом; от турската дума "керхане" от персийски произход. - Бел. пр.
10 Едно от най-живописните и старинни села в Кипър. Споменато като едно от 119-те села в провинция Лимасол, съществували по време на управлението на латинската династия Лузинян (1192-1489) и на венецианското владичество (1489-1571). - Бел. пр.
11 ЕОКА – Инициали на Гръцката организация на (гръцко)кипърските борци, действала в периода 1955-1959 г. с цел освобождаване на Кипър от британско господство, национално самоопределяне и Еносис с Гърция. Оглавявана е от полковник Георгиос Гривас, известен и с псевдонима Дигенис. – Бел. пр.
12 Ризокарпасо - град на полуостров Карпас в Североизточен Кипър, провинция Фамагуста. От 1974 г. се намира в окупираната от турците част на острова. – Бел. пр.
13 Халуми – известно и като кипърско сирене, макар да се произвежда и в други райони като напр. Египет. Полутвърдо сирене, смес от краве и козе или овче мляко. Може да бъде печено на скара или тиган. Бяло на цвят. Основна негова характеристика е, че не се разтапя при висока температура, докато се пече. – Бел. пр.
14 Рецепта от Ризокарпасо, която се приготовлява с месо - за предпочитане от младо козле - понеже има по-малко мазнина. Пече се върху клони от рожков. – Бел. пр.
|
|
| Превод от гръцки: Здравка Михайлова |
|
| горе |
|
|
|
|
