 |
|
| АРТ |
стр.50, бр.3, година XVIII, 2011г. |
|
|
Как работеше Милош |
|
|
| АГНЕШКА КОШИНСКА, завеждащ дома-музей "Чеслав Милош", архива и авторските права на писателя |
|
В периода 1996-2004 г. бях секретарка на поета и като свидетел и участник в творческия процес бих искала да споделя някои свои наблюдения.
Чеслав Милош бе поет, който ставаше рано и записваше стиховете в тетрадка с бели листа, с писалка "Пеликан" или "Уотърман" с тъмносиньо мастило. Виждах това, идвайки рано сутрин на работа. Понякога това бе бележка, откъс, скица, изречение, а друг път - и завършена творба. По-късно той преписваше тази стихотворна форма на компютъра си, любимия стар Мак с вечно отлепените хартиени лепенки, обозначаващи специфичните полски букви. Той преписваше от тетрадката или казваше наизуст, явно прекрасно спомняйки си това, което преди няколко дни бе записал на ръка.
Разпечатваше записаното на компактен принтер, който невинаги изкарваше страниците така, както Милош си бе намислил, и често блокираше. Стремях се да събирам всичко, което излизаше изпод перото му и от принтера и което понякога авторът изпращаше в кошчето. Подреждах хвърчащи листове, групирах, давах им заглавия и датирах, когато успявах, разбира се. "Г-жа Агнешка, какво обмисляте така дълбоко?" - питаше ме той развеселен, наблюдавайки моето суетене и подготвяйки поредната задача. С течение на времето Милош прие този трудоемък процес на събиране и подреждане, защото резултатите се оказаха много полезни в по-нататъшната работа.
Той слагаше отпечатаното стихотворение в папка, а нея - в горното или долното чекмедже отляво на бюрото си. Там не бърках никога, освен по негова изрична молба.
Като добър шляхтич (полски дворянин) той владееше положението в своето поетическо стопанство. През годините вадеше стиховете от папката и ги четеше с помощта на ръчна лупа или специална увеличаваща машина за четене, а накрая с моя помощ. Върху разпечатката нанасяше поправки на ръка, най-често с писалка, по-рядко с червено-синия молив, който купих за тази цел по негова молба. Стихотворението отново се връщаше на мястото си. Понякога ме молеше да препиша на чисто коригираната на ръка разпечатка. Новата версия отиваше в съответната папка. В един момент за улеснение въведох специални папки за новите и старите версии на стиховете.
Понякога ми връчваше лист и без предисловия казваше: "Моля, четете". Трябваше да подбера подходящата интонация, разделяне на строфи, поемане на дъх и най-трудното по време на тези траещи няколко десетки секунди четения, да си изработя откровено мнение за стихотворението, отразяващо този интимен момент. Той имаше и навика да рецитира новите си стихове по време на приятелски срещи в неговото жилище или когато ходеше на гости.
Когато стихотворението "узрееше", той го вадеше от папката и ме питаше: "На кого ще го дадем?". Тогава го прочитах още веднъж на глас, а ако записаното можеше да създаде затруднения на редактора, го преписвах на чисто. След това още веднъж проверявахме подредбата на строфите и стиховете, препинателните знаци и новите редове, големите и малките букви. Милош имаше навици, които противоречаха на правилата за пунктуация. Също така важно бе и прекъсването на строфата на определено място, обикновено в зависимост от дишането или свързано с някакъв специален замисъл на автора.
Стиховете изпращах най-често по факса на списания, с които той бе свикнал да работи - "Kwartalnik Artystyczny", "Zeszyty Literackie", "Tygodnik Powszechny", "Odra". Винаги преди отпечатването молеше за окончателна корекция на стиховете и всеки път я правехме. В краковския архив на Чеслав Милош, както и в редакциите на споменатите списания могат да се видят написаните на компютър стихове, набрани с голям кегел, с поправени сгрешени букви, както и преписаните на чисто и разпечатани след нанесените поправки.
Когато ръката му отказа, а след това и очите, начинът на работа на поета не се промени особено. Диктуваше това, което смяташе, че е ценно. Чуваше прекрасно и помнеше стиховете, върху които непрекъснато, повече от 70 години, работеше мисълта му. Точната карта на стихотворението бе в главата му и по лицето му можеше да се разбере кога пътуваше по нея. Сутрин продължавахме да работим върху стихотворните форми. Диктуваше наизуст, по-рядко от отделни листчета, покрити с ръкописни йероглифи, защото вече не ги виждаше. Стиховете в по-голямата си част представляваха развитие на записи от тетрадки, номерирани и датирани първо от него, а после от мен.
Обикновено казваше: "Моля, запишете". По лукавата му физиономия и състоянието на блаженство, което ми се предаваше, можех да позная, че това ще бъде стихотворна форма. Обикновено диктуваше по строфи, като посочваше големите букви и неохотно немногобройните запетайки. Накрая ме молеше: "Подредете някак това". Подреденото от мен подробно се потвърждаваше и одобряваше: аз четях много бавно строфа по строфа и питах за всичко. Ако имаше промяна, я нанасях - първо на ръка, после в компютъра. Разпечатката отиваше в папките - в неговата и в моята. След време вадехме неговата от бюрото и тя отново минаваше през изпитанието четене на глас.
Със стиховете, оставени от автора на посмъртната им съдба, постъпвах както и приживе на поета: след установяване на окончателната версия ги преписвах, запазвайки оригиналните места на препинателните знаци и правопис, отбелязвайки и местата на прекъсване на строфите. Първите разпечатки сравнявах с компютърния запис на автора и моя, както и със записките в тетрадката (ръкописа).
Стихосбирката "Последни стихове" е създадена в периода 2002-2003 г. През 2004 г. Милош не ми е диктувал други. За последен път работихме по стихотворение на 22 декември 2003 г. Милош го озаглави "Доброта".
Чеслав Милош избра 2004 г. - година на образцово ars moriendi (изкуство да умираш) - за подреждане на литературното си стопанство. Направих инвентаризация на поетическите наличности. Прочетох на автора всички стихове, които после влязоха в стихосбирката "Последни стихове". Авторът добави следния коментар към тях: "Никое от тези стихотворения не е предназначено за спешно отпечатване". От разговора се разбра, че "спешно" означава веднага след смъртта му.
Милош не понасяше натиска и хаотичното бързане, особено по отношение на поетичната материя. Имаше свой вътрешен ритъм и непоколебима представа за форма, която освобождаваше тогава, когато не можеше да я задържи. Това беше форма по мярката на неговата вместима противоречива природа. На нас, читателите, ни е трудно днес да си дадем сметка какво представлява поетически занаят, упражняван в продължение на 70 години в покорна служба на даймониона.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
