 |
|
| КУЛТУРА |
стр.28, бр.3, година XIV, 2007г. |
|
|
Християнството в Босна и Херцеговина |
|
|
| Димо Чешмеджиев |
|
Началото на християнството на територията на Босна и Херцеговина е забулено в неизвестност. До нас не са достигнали извори, кaоито да показват как е започнал този процес и откъде са дошли първите покръстители. Големият български църковен историк Иван Снегаров предполага, че някъде през втората половина на IХ в. славяните от тези области, които ги населяват повече от два века, вече са били покръстени. Православните църковни историци обикновено приемат, че първоначалното покръстване е станало от изток, а католическите - от запад. Хипотетично може да се предположи, че някакво отношение по този въпрос има и България, доколкото по времето на цар Самуил след похода му в западните части на Балканския полуостров от 998 г. част от територията на Босна влиза за кратко време в българската държава.
Първото сигурно документално известие за християнска църковна организация в Босна датира от ХI в. Това е една була на папа Климент III, в която се споменава “Босненска църква” (Ecclesia bosnensis), подчинена на архиепископията в Бар. През втората половина на ХII в. тя вече се намира под ведомството на Дубровнишката архиепископия. Не е ясно по кой обред се е служило в тази епископия - източен или западен - мненията се разделят. Сигурно е обаче, че богослужебният език е бил славянски. Въпросът е откъде би могла да дойде в Босна славянската литургия? Ако се отговори на този въпрос, може би ще се стигне до отговор на въпроса откъде е започнала християнизацията на тези области!
Kогато се говори за християнството в Босна и Херцеговина през средните векове, веднага трябва да се спомене известният босненски феномен - наличието на трета християнска църква, еретическа по отношение както на Източната, така и на Западната църква. За нейното възникване в науката няма единно становище. Най-популярно е мнението, че тази църква е богомилска и възниква на базата на българското богомилство. Тази теза се налага в научните изследвания благодарение на авторитета на нейния автор - Франьо Рачки.
Иван Снегаров и други автори свързват развитието на тази църква с гоненията срещу богомилите в Сърбия по времето на великия жупан Неман и тяхното приемане от босненския бан Кулин (1180-1204), който им дава пълна религиозна свобода. Богомилската теза е приета безпрекословно и в българската историография, благодарение на най-известния изследовател на богомилската проблематика в България - Димитър Ангелов.
Съществуват обаче и други мнения. Според някои автори Босненската църква възниква на базата на споменатата Ecclesia bosnensis, или на базата на Босненската католическа епископия. Други автори пък приемат, че тя се поражда на базата на старото, нереформирано анахоретско монашество на Източната църква, проникнало отвъд сферата на византийското влияние.
Последователите на тази църква се самоназовават “християни” (“кристияни”). Мненията относно същността на тази църква са доста противоположни - едни автори намират твърде много прилики с българските богомили и западноевропейските патарени, а други твърдят, че те се различават значително от тях. Има спор по отношение на техния дуализъм, почитанието на кръста и иконите, книгите на Стария завет. Що се отнася до тяхната организация, тя е оприличавана на монашески орден със своя йерархия.
Босненската църква никога не е провъзгласявана за официална, държавна църква, но на практика играе такава роля. Повечето банове са нейни привърженици, вероятно с цел да обособят Босна от околните православни и католически държави. Така тя се превръща в опора на средновековната босненска държавност.
Папите полагат огромни усилия да унищожат тази църква. Срещу нея се извършват редица кръстоносни походи, които не успяват да я унищожат. Запада в навечерието на османското завоевание за сметка на католицизма.
През това време Католическата църква продължава да поддържа присъствие в Босна. Папа Инокентий III (1198-1216), сключил уния с цар Калоян, през 1203 г. с активна унгарска помощ принуждава бан Kулин да се присъедини към Римската църква.
Босненският владетел Нинослав (1232-1250) приема публично католицизма, обвинен, че е привърженик на богомилите. По негово време са построени няколко католически църкви в земите му, но общо взето той не е смятан за искрен католик. За по-верен на папата се смята босненският владетел Стефан Томаш, който дори налага на втората си жена да приеме католицизма, но се смята, че и той не взима достатъчно енергични мерки срещу богомилите.
Kатолическата епископия обаче има свой център в Босна за съвсем кратко време - през 1252 г. католическият епископ напуска епархията си и се установява в Джаково. Оттук нататък Босна престава да бъде отделен диоцез, но присъства номинално в титулатурата на Джаково-Босненската епископия, която е под управлението на архиепископа на Калошч (Капошвар, Унгария). Въпреки това католицизмът не загубва позиции в страната - запазва се епархийският клир - т. нар. “попове глаголаши”, които заедно с монасите доминиканци се опитват да се противопоставят на нарастващото влияние на Босненската еретическа църква. През 1291 г. на помощ идва и новооснованият Францискански орден, който в бъдеще ще играе все по-голяма роля в Босна.
През 1341 г. е основан францискански викариат в Босна, който слага началото на съвсем друга политика на Католическата църква в Босна - вместо кръстоносни походи, вече се залага на мисионерството. Един от резултатите на борбата за съхраняване на чистотата на католическата вяра е, че напълно се ликвидира славянското богослужение, както и местният глаголически клир.
Със създаването на Сръбската архиепископия в началото на ХIII в. се основава и Дабърската епископия, която първоначално е с център в Прибой, а след това в Милешевския манастир край Приеполе. Има предположение, че тази епископия е извършвала мисионерска дейност в Босна и Херцеговина.
След като босненският владетел Твъртко I в 1376 г. завзел част от Сърбия (около дн. гр. Нови Пазар), в неговите владения влязла Дабърската епархия. Под ръководството на дабърските митрополити православните в Босна започнали да се увеличават. Преди да се венчае за крал, Твъртко I бил богомил, но след това покровителства Православната църква.
По-различно е положението в Херцеговина. Там има две католически епархии - една с център Требинье, и друга в западната част с център Дувно. Първата е засвидетелствана още в 1022 г., а втората е възстановена в 1300 г. От края на ХII в., по времето на Мирослав Неманя, резидирал в Стон, православието започва да печели позиции за сметка на католицизма. След основаването на Сръбската архиепископия част от Херцеговина влиза в диоцеза на новообразуваната Химска (Захумска) епархия с център манастира “Св. Богородица” в Стон, а по-късно в манастира “Св. Петър” при Биело поле на р. Лим.
След османското завоевание на Босна (1463 г.) и Херцеговина (1482 г.) се засилват позициите на православието, тъй като, от една страна, част от католиците емигрират на запад и на негово място се настанява православно население. От друга страна, за османските власти католицизмът е религията на нейните основни врагове - Австрия, Унгария, Венеция, докато православието е легитимна религия на голяма част от нейните поданици.
През втората половина на ХV в., след ликвидирането на Сръбската патриаршия, нейните епархии са присъединени към диоцеза на Охридската българска архиепископия-патриаршия, включително двете на територията на Босна (Дабърска или Дабро-Босненска) и Херцеговина (Захумско-Херцеговинска). През 1532 г. е учредена и епархия с център в Зворник (Зворнишка, Зворнишко-Тузланска).
След възстановяването на Сръбската патриаршия в Печ през 1557 г. трите епархии преминават под нейно управление и остават в нейния диоцез до закриването й през 1766 г. Тогава преминават под контрола на Цариградската патриаршия.
След преминаването в диоцеза на Цариградската патриаршия започва подмяна на висшия клир с гръцки. Това е периодът на т. нар владици-фанариоти. Макар да липсва съзнателна и целенасочена политика на елинизация на населението, както по това време в България, този период остава с негативен образ. Фанариотите, по думите на И. Снегаров, гледали на своите епархии като на земя под аренда - стремели се да забогатеят колкото се може по-скоро. Интересно е, че в този период между епархийските архиереи, изпращани от Цариград, има и неколцина българи, които имали предимството на близък до паството език.
Ерата на танзимата в Османската империя трудно си пробива път в консервативна Босна, но въпреки това православието получава редица улеснения - поправят се стари и се строят нови храмове, откриват се училища, вкл. първите семинарии. В края на османския период Православната църква в Босна и Херцеговина наброява три епархии, 374 енории с 380 свещеници, 14 манастира с 51 монаси.
Що се отнася до развитието на католицизма през османския период, дълго време в Босна и Херцеговина няма католически епископ, като пълновластен господар на епархията са францисканците.
Т. нар. мирско духовенство се запазва само в епархията Требинье в Източна Херцеговина, но с течение на времето то се латинизира и изоставя славянския език в богослужението и глаголицата в книжнината. Със създаването на Конгрегацията за разпространението на вярата в Рим през 1622 г. Босна и Херцеговина минават под нейна юрисдикция. По отношение на османската власт обаче легитимен представител на католическото население остава орденът на Св. Франциск. Затова през 1735 г. папата учредява апостолически викариат, който обхваща Босна и западната част на Херцеговина. Тя до голяма степен се препокрива с францисканската провинция Сребърна Босна (Bosnae Argentinae). Викариите винаги се излъчват от францисканците, така че на практика техният монопол остава ненакърнен. Израз на стремежа на францисканците да запазят този монопол е т. нар. Баришичева афера - опитът на назначения през 1832 г. папски викарий в Босна Рафаеле Баришич да постави под контрол дейността на ордена в провинцията. Този опит е неуспешен и до края на османското владичество католическата провинция е под контрола на отците францисканци.
В края на османското владичество Католическата църква има общо 119 енории, от които 112 се управляват от францисканците, а седем от мирското духовенство. Kатолиците имат седем манастира, шест от които францискански. През 1853 г. известният епископ Йосип Юрай Щросмайер, свързан и с българската история, открива католическа семинария в Джаково, просъществувала до 1875 г.
Съгласно чл. 25 от твърде добре известния и в България Берлински договор Австро-Унгария получава правото да окупира Босна и Херцеговина за срок от 30 години. През 1908 г. тя я анексира. Успоредно с преустройството на политическата система започва реорганизация и на църковните структури на двете християнски конфесии.
На 28 март 1880 г. Австро-Унгария и т. нар. Вселенска патриаршия в Цариград подписват декларация, наричана и “конкордат”. По силата на този договор православните митрополити на трите епархии в Босна и Херцеговина запазват своите функции, урежда се въпросът с избора на митрополити, както и годишните парични отчисления в полза на патриаршията. В резултат на този договор, макар че този въпрос не се третира специално, започва подмяната на фанариотското духовенство в Босна и Херцеговина.
И тук още един интересен епизод с българска връзка. Последен от старите владици е сменен Зворнишко-Тузланският митрополит, българинът Дионисий. Той завързва добри отношения с австро-унгарските власти и запазва катедрата си. При избухнали скандал с т. нар. “Сараевско евангелие” - опитът на властите да печатат православна богослужебна литература в Сараево и да спрат вноса на богослужебни книги от Русия, Дионисий, който се обявява против използването на това евангелие, е отстранен от поста си.
През 1900 г. диоцезът на Дабро-Босненската епархия е разделен на две. В западната част се обособява нова епархия с център Баня Лука, наречена Банялучко-Бихачка митрополия. Така в периода на австро-унгарското управление Православната църква в Босна и Херцеговина окончателно национализира своята йерархия.
Новите условия налагат реорганизация и на Католическата църква. През септември 1880 г. по идея на Йосип Юрай Щросмайер се създават четири епархии. На следващата година австро-унгарското правителство и Светият престол подписват конвенция, която определя статута на Католическата църква в Босна и Херцеговина. В Сараево се установява архиепископ с права на митрополит и още три епископии.
След Първата световна война Босна и Херцеговина влиза като съставна част от новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (1 декември 1918 г.), наречено през 1929 г. Кралство Югославия. Автономната православна църква на Босна и Херцеговина става една от петте сръбски православни църкви в новата държава. През 1920 г. архиерейският събор на сръбските православни църкви обявява в Сремски Карловци тяхното обединение и провъзгласява Сръбската патриаршия.
След дълги преговори през 1935 г. се подписва конкордат с Рим, който урежда статута на Католическата църква в Кралство Югославия. Изцяло се запазва старата организация на Католическата църква в Босна и Херцеговина.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
