 |
|
| АРТ |
стр.46, бр.3, година XII, 2005г. |
|
|
Театър ”Камершпиле” от Мюнхен представи “Антигона” от Софокъл като съвременен дебат за истината и справедливостта |
|
|
| СВЕТЛАНА ПАНЧЕВА |
|
 |
| Юлия Йенч в ролята на Антигона |
За да поставиш прочутата антична трагедия “Антигона” от Софокъл в началото на ХХI в., когато трагедията като жанр и световъзприемане отдавна е умряла, несъмнено трябва да имаш сериозни основания както естетически, така и творчески. Спектакълът на режисьора Ларс-Оле Валбург и на прославения мюнхенски театър “Kамершпиле”, представен в София на сцената на Народния театър “Иван Вазов”, категорично доказва необходимостта от поставянето на “Антигона” тук и сега и защищава пълноценно естетическите основания на режисьора и актьорския ансамбъл. Това е второто гостуване на ”Камершпиле”, Мюнхен, в София след участието на трупата в Театъра на нациите през 1982 г. В над 90-годишната си история трупата е свързана с големи имена в немския театър и драматургия. В началото на 20-те години драматург на театъра е Бертолд Брехт. Още се помни блестящият дебют на режисьора Петер Щайн през 1967 г. със “Спасен” на Едуард Бонд. Освен класиката в репертоара на ”Камершпиле” са съвременни автори като Бото Щраус, Хайнер Мюлер, Вернер Шваб. С трупата работят както млади, така и именити режисьори с различна естетика и творчески почерк.
На блестящо бялата, заслепяваща с пустотата си сцена има само една врата, през която се влиза, но не се излиза. От тази вледеняваща белота няма изход, или поне изходът не е там, където се очаква да бъде. Сценографката на “Антигона” Барбара Енес вижда този свят като ослепително бяла клетка, в дъното на която се прожектират уголемените лица на актьорите, те са неподвижни, преливат се бавно едно в друго. Дали наистина хората могат да се слеят, или пък това е визуалният знак за тяхната абсолютна заменяемост в пустотата на безразличния свят? Белите костюми на актьорите и белотата на сценичното пространство дават повод на германската преса да пише, че режисьорът е отмъкнал пиесата в своята операционна и я е нарязал на парчета. От тези парчета обаче е сътворен един впечатляващ, макар и плашещ свят, в който се лутат колебаещи се, страдащи, но истински хора. В това призрачно сценично пространство, моделирано от празнотата и уголемените до гротескност лица на героите, прожектирани на бялата стена, се разиграва един вечен по същността и важността си дебат - за властта и подчинението, за човешките и държавните закони, за истината и за справедливостта, за стойността и смисъла на саможертвата, дебат настойчив, разгорещен и в крайна сметка смъртоносен. Живата музика от ударни инструменти (перкусия - Ано Kестинг) още от началото задава синкопираната диаграма на ритъма на спектакъла и предизвиква чрез налагането на удара яростната ритмика на дебата и на емоциите.
“Ни Зевс ми повели това, ни Правдата, съжителката на подземни демони - а те закони дадоха на хората. Не смятах за така могъщи твоите повели, че да нарушава смъртният неписаните вечни божи правила”, казва Антигона и това е едната позиция в дебата. “За мене, ако този, който властва, не се държи за най-добрите правила и ако страх е вцепенил езика му, негоден е, така съм смятал винаги. И този, който слага над родината приятеля си, е за мен нищожество. Добрият няма равен жребий с лошия! Врагът не е приятел и във гроба си!”, уверен е властникът Креон и отстоява другата позиция в спора.
В “Антигона” на режисьора Ларс-Оле Валбург именно този сценичен дебат, безкомпромисен и краен и от двете страни, изгражда тъканта на представлението и неговата смислова натовареност. Защото в трактовката на младата актриса Юлия Йенч Антигона е не само млада бунтарка, въстанала срещу властта и безсмислието на законите и на устоите, но и полюсно крайна. А в изпълнението на Михаел Нойеншвандер, Креон е олицетворение на политика-прагматик, робуващ на собствената си привидна разумност и безпогрешност, но също така полюсно краен. От безкомпромисният сблъсък между Антигона и Kреон, между личната воля и властта, представлението ни отвежда към проблемите за изолацията на човека в съвременния свят, за невъзможността да се чуе другият, другото мнение, а още по-малко то да бъде разбрано, за неприемането на другостта въобще. В този смисъл “Антигона” в сценичната интерпретация на Ларс-Оле Валбург успешно приема предизвикателството да се поставя този класически текст сега и да се занимава публиката в началото на ХХI в. с неговата проблематика. Защото тази “Антигона” се занимава със задаването на въпроси, със същностен екзистенциален дебат, със значима за съвременния човек проблематика, и което е особено важно - не се стреми да дава готови решения. В противопоставянето на двете позиции не се стига нито до героизирането на Антигона (която в своята безкомпромисност е доста плашеща), нито до обвиняването и отхвърлянето на Креон (който в изпълнението на Михаел Нойеншвандер има своите сериозни и смислени основания). “Антигона” на “Kамершпиле”, Мюнхен, е спектакъл, критично проблематизиращ темата за недиалогичността, за неразбирането, за затварянето в безкомпромисността.
На сцената изтичва младо момиче, обуто в ботуши, грабва микрофона и изкрещява несъгласието си към държавата, към безсмислените заповеди, към жестокостта, към света. И предизвиква с непокорството си всички и всичко. Бунтарка, искрена и честна към себе си и към света, категорична до смърт - такава е Антигона на Юлия Йенч, която играе своята героиня с впечатляваща съсредоточеност и усет за целостта на сценичния образ. Младата актриса някак изведнъж налага цялостния рисунък на своята Антигона и което е особено интересно в тази монолитност на образа, успява да я издържи до края. А това е едно от най-трудните неща на сцената, защото да се играе от самото начало на спектакъла цялото, без да се мине през развитието и разгръщането на образа, изисква наистина майсторство и мъжество. Михаел Нойеншвандер играе своя Креон с пределна яснота на линията на образа и едновременно с това с изключително разнообразие и сложност в развитието на отделните етапи. Най-впечатляващото в неговия Креон са колебанието, вътрешната нерешителност, с която се стреми да наложи своето мнение и своята позиция. Това особено ясно се вижда и е много интересно решено във върховия момент на конфликта, когато Креон застава сред публиката и задава въпроса:”Кой от вас би искал да се качи там, на сцената?”, т. е. да се включи в дебата или да го разреши. Това “излизане” от спектакъла, опитът да се погледне ситуацията от друга гледна точка всъщност придава обем и модерна рефлективност на тази съвременна “Антигона”. Хорът, изпълняван само от двама актьори - телевизионните звезди Херман Байер и Дитер Монтаг, има ролята не само на съпреживяващ случващото се и бележещ цезурите в ритъма на спектакъла, но и на ироничен коментатор на действието и ситуациите. “Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях”, казва хорът. Режисурата разчита поведението и мястото на хора не само като реално действащо лице, но и най-вече като своеобразно “огледало” на героите.
Самото представление е изградено като вик в пустотата, като ослепително разцепване на съществуващото, като прозрение и смърт едновременно. Режисьорът възприема античната Антигона и нейната проблематика като част от проблематиката на съвременния свят, а Антигона като млада съвременна бунтарка, търсеща силата да бъдеш верен на себе си. Погледнат от тази гледна точка класическият текст придобива конкретни измерения, нови смисли и същности. Защото нито държавникът Креон на Михаел Нойеншвандер, нито Антигона на Юлия Йенч, нито Тирезий на Дорис Шаде, нито Исмена на Каролине Ебнер, нито Хемон на Паул Хервиг, нито Стражът на Оливър Малисън са възвишени, цялостни и непоклатими герои, а хора, колебаещи се, търсещи, протестиращи, самотни и уплашени. Спектакълът на “Камершпиле”, Мюнхен, е не само модерна интерпретация на класическата политическа драма, с много оригинално режисьорско и сценографско решение, той е впечатляваща театрална визия за съвременния свят и за мястото на мислещия и чувстващ човек в него. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
