 |
|
| ВЯРА |
стр.38, бр.3, година XI, 2004г. |
|
| Проф. Чавдар Попов
|
|
Изглед от манастира Зограф |
В навечерието на присъединяването на България към Европейкия съюз възникват много и всякакви въпроси. Готови ли сме или не за бъдещата интеграция? Познаваме ли Европа? Със сигурност - недостатъчно! Дълги години нашата страна беше затворена, изолирана от външния свят. Помним многобройните ограничения за пътувания, липсата на нормални паспорти, бюрократичните пречки и изискванията за визи.
Старият континент, въпреки сравнително малката си територия по отношение на други региони от земното кълбо, притежава голямо културно и природно разнообразие - например номади в Лапландия, маймуни в Гибралтар, вечни ледове в Гренландия, субтропични зони, неизброими исторически паметници и ... един духовен оазис, наречен Света Гора.
Когато през вече далечната 1961 г. прочетох във френското списание "Paris Match" вълнуващ репортаж на двама журналисти за Атонския полуостров, многозначително озаглавен "Тибет на Запада", си представях загадъчна земя, недостъпна за мен. Сякаш някаква висока стена стоеше като непреодолима преграда между нашето делнично всекидневие и космическите измерения на "далечния" митичен полуостров.
Трябваше да изминат много години, за да може пътуването до Света Гора да стане сравнително лесно осъществимо. А тя отстои само на 460 км от София. Не било никак далеч! Решаваш да тръгнеш и след два дни заминаваш...
Ако попаднете на Атон, може да ви се стори, че времето сякаш е спряло. Разбира се - не съвсем. И тук неизбежно проникват белезите на съвременната цивилизация - електричество, транспортни средства. Не по-малко ще ви учуди обстоятелството, че някои часовници показват време, различно от астрономическото - оказва се, това е византийският час, който се отчита според сезона - от 0 ч. при залез слънце.
Когато през ноември миналата година трима колеги посетихме това уникално кътче на Европа, намиращо се на най-източния от трите полуострова на Халкидики на гръцкото Егейско море, с дължина около 60 и ширина, варираща от 8 до 12 километра, аз си спомних, че навремето френските журналисти бяха написали следното: "Тук се идва не за да гледаш, а за да направиш усилия да разбереш". За нас, а най-вече за мен лично, това не беше само поредното пътуване, което включва обзор и запознаване с произведения на изкуството, паметници и старини, а изключителен случай да се докоснеш до висините на духовното, в пределите на възможностите, които предлага тукашният земен живот. Защото стара истина е, че само с хляб не се живее... В този смисъл пътуването до Атон, преди да бъде образователен туризъм, е поклонничество.
Света Гора е автономна монашеска република, самоуправляема част от територията на Гърция, намираща се същевременно под юрисдикцията и духовната зависимост на Вселенската патриаршия в Истанбул. Първият й устав (971-972 г.) се е съхранил и действа до ден-днешен. Летоброенето й води началото си от IX в., макар че аскети са живели сигурно и по-рано по тези земи. Основният поток обаче вероятно се отправя тук едва след периода на иконоборството (VIII-IX в.). Атонските отци са наследници на първите монашески общини от ерата на ранното християнство от Египет, Палестина, Сирия, Кападокия и Константинопол.
В духовен и религиозен план, в рамките на източноправославната традиция монашеството е насочено изцяло към спасението на душата и единението с Всевишния. Каква сила на духа се изисква за да оставиш суетата, но и относителния комфорт на съвременната цивилизация, и да се обречеш на служене - безрезервно и всеотдайно - на Бога!
Според преданието Св. Богородица и евангелист Йоан, пътувайки на кораб за Кипър, са били застигнати от свирепа морска буря. Принудени да потърсят спасение на брега, те акостирали на Атон близо до мястото, където ще бъде издигнат по-късно Иверският манастир. Богородица, възхищавайки се от прелестите на природата (и днес всеки, който е посетил Света Гора, не може да не се омайва от красотите на тукашните планини и гори!), като благодарила за спасението, се обърнала с молба към Иисус да й отреди в дар Атонския полуостров. От небето се чул глас: "Нека това място бъде твоя градина, убежище за всички, които търсят мъдрост". В манастирите можем да видим копие на внушителната монументална икона от XIX в., изобразяваща Св. Богородица като покровителка на тази свята земя.
Монашеската република е стройна и същевременно йерархизирано организирана общност. Тя има своя столица - своеобразно административно селище, наречено Карея. Управата се осъществява от Светата община (Агион кинотис), чието седалище е именно тук. Това ръководно тяло се състои от представители на всички манастири. Всяка година се избира председател (протос - пръв, в смисъл на старейшина) и четирима съветници, които се събират в най-главната черква на общината. Оттук и наименованието й - Протата. В нея се намира едно от върховите достижения на атонското изкуство - стенописите на прочутия Мануел Панселинос (съвременник на Джото) от началото на XIV в. За него Дионисий от Фурна, авторът на широко известната атонска "Ерминия" (ръководство за изписване на икони и стенописи), казва, че е "затъмнил всички древни и нови живописци".
Наред с манастирите, които са общежитийни, има скитове (отшелнически обители), келии - самостоятелни малки монашески обиталища (това е нещо различно от килии - помещенията, където монасите спят и се молят), и пустини (предимно в подножието и около връх Атон, висок 2000 м, намиращ се на края на полуострова), където живеят отшелниците, приели най-крайните форми на самостоятелен, откъснат от света живот.
Манастирите са 20, като техният брой не може да бъде променян. Те са подредени в определен ред, възприет от кинотиса (общината). От тях манастирът "Зограф" е български, манастирът "Хилендар" - сръбски, а манастирът "Св. Пантелеймон" - руски. Останалите са гръцки.
Манастирът "Зограф" води началото си вероятно от IX-X в. Най-ранният документ за съществуването му е датиран от 980 г. Според легендата той е основан от трима братя - Мойсей, Аарон и Иван Селима от Охрид през 919 г. През тази епоха отшелничеството по българските земи вече има практика и традиции и е дало на света такъв свят човек като Св. Иван Рилски. |
|
Св. Йоан Богослов, мозаечна икона, XIII в. |
Веднъж братята оставили чиста дъска. През нощта те се отдали на усърдна молитва. Над мястото се появила светлина. Бог извършил чудо. На другия ден дъската се самоизписала. Появил се образът на Св. Георги Победоносец. Оттук и Зограф - т. е. художник. Това е т. нар. Фануилска чудотворна икона (от Фануилската обител), която и до днес се съхранява в главната съборна черква.
Манастирът "Зограф" притежава още две чудотворни икони. Едната е т.нар. Аравийска или Сарацинска икона, също на Св. Георги, дошла по море до манастира “Ватопед” и оттам пренесена на гърба на необучено муле. Според преданието то спряло близо до българския манастир, на мястото, където днес се издига параклисът "Св. Георги". Датира от XIII-XIV в. В празнични дни ризницата от нея се снема и тя участва в литийни шествия извън манастира. Това е изключителна икона, в която наситените, удивително звучни топли тонове по неповторим начин се съчетават с високия спиритуализъм и духовното излъчване на образа. В манастира се пази и друга икона на Св. Георги, подарена от молдовския владетел Стефан Велики в началото на XVI в.
Както и другите манастири, нашият също представлява укрепен комплекс, защитен от крепостни стени. "Ограждането" от околния свят има както символичен, така и чисто практически смисъл. Някои постройки са издигани на изключително труднодостъпни места и човек като че ли не може да търси рационално обяснение за това как са съграждани. Най-впечатляващият пример е вероятно манастирът "Симон Петър", издигнат на скалиста основа над морската шир.
Масивни входни двери, които се затварят в определени часове на денонощието, откриват прохода към манастирския двор. Разположението следва логиката на отделните съставни сгради и помещения на манастирите - централна черква (в нашия манастир те са две - главната "Св. Георги", завършена и изографисана през 1817 г., и по-малката "Св. Успение Богородично", построена през 1764 г.), трапезария, часовни, кръщелня, крила с килиите на монасите. Атонският тип църковна архитектура като правило представлява многокуполна сграда с двоен нартекс и часовни (за разпев) от север и юг. В осмоъгълната куполна мраморна водосветница в двора на "Зограф" на Богоявление монасите освещават вода. Построени са също така множество параклиси - в самата черква, между жилищните помещения, извън манастира. Има и немалък брой български скитове, разпръснати на различни места из полуострова.
В двора на манастира "Зограф" е и паметникът на 22 монаси и 4 миряни, изгорени живи на 10 октомври 1275 г. в кулата, издигната от Иван Асен II. Тези мъченици за вярата, отказали да предадат православието, са загинали вследствие на нашествието на каталански наемници (кръстоносци), които нападат и опустошават манастира. По това време Солунското деспотство е за латинизиране на манастирите чрез приемане на уния с Римокатолическата църква. Паметникът е издигнат на мястото на кулата през 1873 г. В стенописите в черквата "Св. Георги" сцената, изобразяваща мъченията и гибелта на праведниците, е една от най-внушителните и вълнуващите.
Според оскъдните документи, които могат да се открият днес, в нашия манастир се е подвизавал легендарният Пимен Зографски, живял на границата на XVI и XVII в., канонизиран след смъртта си, който е известен с изключителния си творчески размах в изографисването на манастирите около София - т. нар. Мала Света Гора. За съжаление нищо от него не е запазено на Атон. Основните сцени в съборната черква "Св. Георги" са дело на Митрофан Зограф. Наред с каноничните сцени и сюжети от Светото писание правят впечатление присъствието на български светци, както и многобройни ктиторски портрети. Много важна е фигурата на хаджи Вълчо - брат на Паисий Хилендарски, дарил средства за изграждането на малката черква и на една част от жилищните помещения на манастира - т. нар. Банско крило, отделил също така и значителни суми за Хилендарския манастир. Великолепният иконостас е завършен през 1834 г. Той разгръща пред нас невероятно богатство от геометрични и растителни мотиви, фантастични и животински фигури, сцени от Стария и Новия завет.
В българския конак в столицата Карея има малка черква "Преображение Господне", където се пазят едни от последните икони на великия Захари Зограф. Той е автор и на стенописи в гръцкия манастир "Великата лавра" - най-големия и един от най-старите манастири на Атон, основан през 963 г.
В музея на манастира “Зограф” се пазят изключително ценни икони, чийто основнен масив датира от XVIII - XIX в.
Многобройните паметници на архитектурата, живописта (стенописи, икони, миниатюри), скулптурата, т. нар. декоративно-приложни изкуства (произведенията на църковната утвар и светините на литургията) буквално пронизват Света Гора, осигурявайки всеприсъствието и “разливането” на художествените форми в храмовото пространство. Онова, което сме привикнали по условие да наричаме “изкуство”, всъщност тук придобива много по-широк и обхватен смисъл, разкриващ се чрез ръкотворната дейност на велики безименни “майстори-занаятчии” в най-високия смисъл на думата, чиито усилия са били движени от благодатта на вярата. Внушителната изложба “Изкуството на Атон”, която се състоя през 1997 г. в Солун, съпроводена от обемист научен каталог на английски и гръцки език, дава само относителна представа за великолепието на атонското изобразително изкуство и архитектура. Всяко впечатление, получено от репродукция или дори от филм, е непълно най-малкото поради факта, че тези форми функционират органично в духовното поле на храма. А усещанията от храмовото пространство, допира до иконите, трепетът на променящата се светлина - всичко това може да се постигне само посредством личното присъствие, съзерцание и вглъбяване, което е невъзможно да се опише с думи.
Трудно е да се намери в историята на изкуството друг пример за толкова органичен "синтез" на изкуствата. Иконите, фреските, миниатюрите и ръкописните шрифтове на богослужебните книги, каменните релефи по външните стени, дърворезбените иконостаси, кандилата, свещниците, мощехранилниците, облеклата на свещенослужителите, мирисът на тамян, песнопенията, светлините на свещите (защото няма електрическо осветление в храмовия интериор) - всичко това създава атмосфера, която е наистина неповторима!
Уникалната мяра в съчетаването на фигуративната и предметната нагледност, при всички условности на изображението, които съставляват самата сърцевина на византийската естетика, от една страна, и трансцендентната духовност, която струи от изображенията, от друга - прави от византийското и поствизантийското изкуство един от върховете в историята на изкуството.
Многобройните безценни икони от времето на Палеолозите, от т.нар. Критска школа, фреските (главно от XVI - XIX в.), мозайките (много ценни са например тези във Ватопедския манастир), ръкописните книги с миниатюрите в тях, най-старите от които датират от IX - X в. - всичко това съставлява безценна съкровищница на световната култура. Неизброими са богатствата и на т. нар. изкуство на малките форми - от камък, емайл, дърво, слонова кост, метал, тъкани. Металните произведения - ризници на икони и на евангелия, дарохранителници, ковчежета, кръстове, чаши, потири, светилници, мощехранилници, оформят далеч непълната картина на тези несметни богатства.
Изкуствоведът може да извлече за себе си много важен урок на Атон. Преди всичко - с разбирането за изкуството, схващано в по-широк мирогледен и антропологичен контекст. Той сякаш започва да прозира, че анализът и оценката на духовното съдържание са не по-малко важни от художествените, семиотичните или социологическите аспекти на творбата. Ако бъде в състояние да формира по-точен и по-задълбочен поглед, който се постига с много труд и търпение, с постепенно преодоляване на невежеството и с изостряне на вътрешния взор, а така също и със смирение, той вероятно би могъл да установи, че поне малко се е доближил до същността на разглежданата и изследваната от него област.
|
|
| горе |
|
|
|
|
