 |
|
| ЛИЧНОСТИ |
стр.53, бр.2, година XVIII, 2011г. |
|
|
Известни личности от Иран |
|
|
| Алиреза Пурмохаммад |
|
ЗОРОАСТЪР
Заратустра1, Зартошт, Зардошт, Зардхошт или Заратошт са вариантите на името на първия ирански пророк, основоположник на зороастрийската религия. Той е автор и на песните от Гатите, най-древната и автентична част от Авеста2. За времето, през което Заратустра живее и проповядва учението си, съществуват различни мнения. Те варират от 600 години пр.н.е. до няколко хиляди години пр.н.е. Смята се, че пророкът е роден в Северозападен Иран. Ящите3 указват, че родното място на пророка са земите на Ариана и Яуча, регионът на брега на реката Дайти, на територията на иранския род Замиадишт. В същия район се намира и езерото Кусави, което съвпада с това, наречено Хамун.
Фамилното име на Зардошт е Еспантман. Майка му се казва Догду, а баща му Пурушасп. Пурушасп Еспантман се ползвал с авторитета на мъдър и справедлив човек. Майка му е произхождала от благороден и религиозен род. Животът на Заратустра е обвит в легенди. Знае се, че след обявяването на пророческата му мисия на тридесетгодишна възраст животът в родния му край става изключително труден. Той е принуден да се премести в района на гр. Балх. Там Заратустра успява да приобщи към учението си стотици последователи, печели и покровителството на шах Виштасп и с неговата закрила започва да разпространява своето вероучение. Виштасп става зет на пророка, негов ученик и последовател и същевременно първият владетел-зороастриец на иранския трон. На седемдесет и седем годишна възраст пророкът е посечен в молитвения храм в гр. Балх при поредния набег на едно от многобройните тюркски номадски племена над уседналото иранско население.
Преди появата на Заратустра религиозните вярвания на иранците се характеризират със силно изявения си политеизъм. На почит са били различни божества, често отъждествявани с природните стихии. Такива са Аша, Митра, Варуна, Индра, Анахита, Аттар, Харватат, Емертат...
Дейността на зороастрийския пророк се свързва най-вече с религиозната реформа, която той налага във вярванията на иранците в посока към монотеизъм. На върха на зороастрийския пантеон застава богът на Доброто, на Истината и на Светлината - Ахура Мазда (Ормазд), останалите добри божества придобиват по-ниска степен в йерархията и влизат в обобщения образ на Амеша Спента (Великите светии). На другия полюс застава богът на Злото, на Лъжата и на Мрака - Ахриман (Ангра Маню). Той предвожда своята страховита армия от зли божества и демони. Според Заратустра светът преминава в динамично състояние едва след сблъсъка на тези две противоположни начала.
Във философията на Заратустра лежат природните закони на истината и справедливостта. Неслучайно основният морален закон на зороастрийците е "Добра мисъл, добра дума, добро дело". Пророкът приема правото на избор на хората на коя страна да застанат в извечната борба между двата свята. Изберат ли да застанат на страната на Ахура Мазда, те трябва по всякакъв начин да подпомагат неговата борба срещу Ахриман. В учението на Заратустра сблъсъкът на двете начала придобива космически измерения. Той ще завърши с окончателната победа на Доброто над Злото след период от дванадесет хиляди години. Дотогава човешкият род е обречен да се бори на страната на справедливостта и светлината.
ЗАКАРИЯ РАЗИ
(865-925)
Мохаммад Закария Рази е ирански лекар, философ и химик, оставил много ценни трудове в областта на медицината, философията и химията. Известен е с откриването на алкохола и на сярата (сярната киселина). Джордж Сартон, авторът на "Историята на науката", определя Рази като "най-добрия ислямски средновековен лекар". Тъй като пише своите трудове на задължителния по онова време за науката арабски език, на Запад Рази е известен и като Гален Арабски. На Изток го назовават Мохаммад ибн Закария Рази, но в научни и биографични трудове често се отбелязва, че европейците предпочитат латинизираното му име Разес. Според Абу Рейхан Бируни Рази е роден през 865 г. в град Рей, където прекарва детството и ранните си години. За бъдещия медик се твърди, че още от малък свири на уд4, пише и поезия. По-късно се захваща със златарство, след което се пренасочва към алхимията и медицината. Според Бируни в началото Рази се занимава с алхимия, но след като работата с химикали, с остри и силни миризми поврежда зрението му, той се пренасочва към медицината.
Писмените източници сочат, че Рази учи практическа медицина в болницата в Багдад. По това време градът е голям научен център и основно седалище на университета "Дженди Шапур". Не след дълго Рази поема управлението на болницата "Мотазеди", но по-късно се завръща в Рей, където става директор на местната болница и до края на живота си се занимава с лечение. Към залеза на дните си Рази ослепява, като за причината съществуват различни версии. Бируни отдава загубата на зрението на непрекъснатата му работа с химически материали и по-специално на живачните изпарения. Рази умира през 925 г. в град Рей. Точното местоположение на неговия гроб не е известно.
Когато се говори за Рази, наред с останалите му качества неизменно се подчертава неговата хуманност и себераздаване. В съчинението си "Списък" Ибн ал-Надим казва следното: "Той изпитва симпатия и добросърдечност към всички, особено към бедните и болните, винаги се интересува от състоянието им, ходи на визитации и им предоставя помощи в големи размери".
В продължение на много векове лекари и изследователи ползват научните трактати на Рази. Няма да е пресилено, ако се каже, че много от научните му възгледи са използвани при писането на медицинските закони. Защото Рази е първият учен, който дефинира различията между едрата и дребната шарка. В своята книга "Едра и дребна шарка" той проследява причините за появата на едрата шарка и твърди, че заразяването с нея става по кръвен път. Рази подробно описва двата вида шарка като остри заболявания с опасни за здравето на хората последствия. Също така дава и начините за предпазване и методите за лечението им.
Рази е първият лекар, който споменава артрита, прави открития в областта на травматологията и въвежда употребата на памука в медицината.
Рази определя прекаленото използване на лекарства като вредно и е убеден, че доколкото е възможно, лечението трябва да се извършва посредством здравословна храна. Ако това не дава резултати, чак тогава трябва да се използват лекарствата, при това само от един вид. Рази е известен и с обстоятелството, че винаги изпробва лекарствата първо върху животни, описва действията им и чак след това ги прилага върху болните.
По времето на Рази извършването на аутопсии не е разпространено. Те се смятат за крайно неприемливи и в разрез с религията. В своята "Ал-кенаш ал-Мансури" Рази описва в подробности човешките кости и мускули, мозък, очи, уши, бели дробове, сърце, стомах, пикочен мехур, гръбначен стълб и гръбначен мозък, от което съдим, че той е изучавал в детайли човешката анатомия и чрез помощта на аутопсията. Най-вероятно затова повечето от биографите му го определят преди всичко като хирург. Запознавайки се с неговите изследвания, те достигат до заключението, че в практиката си той често е прибягвал и до хирургическа намеса. В своя трактат относно камъните в бъбреците и в пикочния мехур Рази изтъква, че в случаите, когато лечението с лекарства не дава резултат, се налага операция. В труда си той описва инструментите, необходими за подобни операции.
Рази оставя забележима следа не само в медицината. Той е ученият, който прави първите стъпки и в диетологията. Неговата книга за ползите и вредите от храната набляга на това, колко е важно да се спазва хигиената на хранене. Също обяснява и ползата за хората от пшеницата и зърнените култури, както и положителното и отрицателното влияние на водата, алкохола и безалкохолните напитки, прясното месо, рибата и други хранителни продукти. Книгата му съдържа и глава, описваща причините за апетита, начина на действие на процеса храносмилане, както и информация относно различните диети и натравяния.
Закария Рази започва да изучава химия преди медицината. Най-големият му принос в тази област е класификацията му на химичните вещества. В книгата му "Сер ал-Асрар" той ги разделя на органични и неорганични.
Днес институтът "Рази" в Техеран и университетът "Рази" в Керманшах носят неговото име, а на 27 август всяка година в Иран се отбелязва "Денят Рази" ("Денят на фармацевтиката").
РУДАКИ
Абдуллах Джафар ибн Мухаммад Рудаки е известен като баща на персийската класическа литература. Роден е в средата на IX век в селцето Пандж Рудак (Петте потока), близо до Самарканд, където и умира. Още от малък знае Корана наизуст и умело го рецитира. Учи се на барбат5 при известния майстор-музикант Абулаабак Бахтиар. С хубавия си глас бързо се прочува като певец, а с песните си, чиито текстове пише сам, привлича вниманието на владетеля на Хоросан - Наср ибн Ахмад Самани, и става негов придворен поет.
В двора на Саманидите, известни като ценители на изкуството, Рудаки се ползва с голямо влияние и авторитет. Твърди се, че когато поетът придружавал своя повелител при пътуванията му от Херат до Бухара, само за пренасянето на багажа му са били необходими 400 камили.
В своите панегирически стихове Рудаки възпява големци като Наср Самани, Абуалфазал Балами, Макан Каки - един от най-видните пълководци на времето, които му се отблагодаряват с щедри награди. Лирическите произведения на първия класически поет са пределно ясни и същевременно емоционални, изпълнени с жизнерадост и оптимизъм.
Челното място на Рудаки в историята на персийската класическа литература не се дължи единствено на факта, че е сред първите творци, пишещи на новоперсийски език, но и на това, че въвежда нови правила в различните поетически видове, като по този начин ги прави по-експресивни и благозвучни.
Има легенда, според която Рудаки срещнал на улицата няколко деца, играещи си с орехи. Около тях се били струпали любопитни хора. Рудаки също се присъединил към тях. Едно от децата, наблюдавайки търкалящите се и падащи в специално издълбаните за играта дупки орехи, си тананикало: "Търкаляй се, търкаляй се, продължавай да се търкаляш, докато не влезнеш в дупката". Ритмиката на детската песен така завладяла Рудаки, че след този ден много от стиховете му били написани в същия ритмичен модел.
Рецитирането на стиховете си Рудаки често съпровождал с музикално изпълнение на чанг6 или барбат. Друга легенда разказва, че по време на един от дългите престои в Херат, продължил четири години, командирите и войниците на Наср Самани толкова закопнели за родните места, че помолили Рудаки да склони Наср Самани да се върнат обратно в столицата Бухара. Рудаки взел барбата си, отишъл при шаха и започнал да рецитира. Стиховете и мелодията така жегнали сърцето на Наср Самани, че без дори да си обуе обувките, той възседнал коня си и препуснал към Бухара.
По убеждение Рудаки е исмаилит, а Наср е първият владетел, който приема исмаилитското учение и дава разрешение за свободното му разпространение. След свалянето на Наср Самани от престола Рудаки и останалите исмаилити са подложени на гонения. Рудаки е ослепен, изгонен е от двора на Саманидите и умира в нищета.
НЕЗАМИ ГЯНДЖАВИ
Абу Мохаммад Иляс ибн Юсуф ибн Заки Муайяд, известен с поетическия псевдоним Незами Гянджави, е един от големите епически поети на персийската литература. Роден е през 1141 г. в град Гянджа, в Закавказки Азербайджан, където прекарва целия си живот. Баща му е чиновник, който се премества с цялото си семейство от гр. Гом в гр. Гянджа. За майка му Раиса се знае само, че е от кюрдски произход. Баща му умира, когато Незами е още малък, майка му си отива скоро след смъртта на съпруга си. Гянджави е отгледан от чичо си Омар, който му осигурява отлично за времето образование.
От биографията на Незами Гянджави знаем още, че се жени три пъти. Първата му жена Афак е робиня, изпратена му от местен управител като част от голямо дарение, след като Незами му посвещава поемата "Съкровищница на тайните". Афак е любимата му съпруга и според източниците единствената, която го дарява с дете - Мохаммад. Тя обаче умира малко след като поетът завършва втората си поема "Хосроу и Ширин". Следващите две жени на Незами също напускат този свят преждевременно, като смъртта на всяка съвпада с приключването на една от следващите епически поеми. Това трагично стечение на обстоятелствата кара поета да възкликне: "Господи, защо за всяко маснави7 трябва да жертвам по една жена!".
Незами е ивестен със своите пет лироепически творби, обединени под общото название "Хамсе" ("Петокнижие") или "Пандж гяндж" ("Петте съкровища").
Първата от тях е дидактическата поема "Съкровищница на тайните", която съдържа двадесет беседи с назидателен характер. Поетът отделя и няколко глави на задълженията на владетеля и апелира за царска справедливост към поданиците в държавата. В творбата ще срещнем и разсъждения с философско-религиозен характер, сред които е и предупреждението за необходимостта от подготовка за живота след смъртта.
Второто произведение е озаглавено "Хосроу и Ширин". То разказва за любовта между сасанидския владетел Хосроу II и красивата арменска принцеса Ширин. В него Незами описва с тънък художнически усет победата на Хосроу над съперника му Фархад, който също се бори за сърцето на Ширин. След няколко героически сцени Ширин се съгласява да се омъжи за Хосроу, който обаче скоро след това е убит от сина си. След като разбира за смъртта на своя любим, Ширин слага край на живота си.
Третата поема е под наслов "Лейли и Меджнун8". Тя разказва за невъзможната любов между Лейли и Кейс. Лейли е принудена от баща си да се омъжи за друг. Въпреки това тя запазва своята непорочност. В същото време Кейс, принудително разделен от Лейли, отива в степта, където възпява любовта си с Ширин в стихове. Кейс до такава степен страда по Лейли, че получава псевдонима Меджнун. Не след дълго съпругът на Лейли умира, но Меджнун, който е на границата на психическия срив, отново търси лек за нараненото си сърце в пустинята. От мъка Лейли умира и е погребана в своята булчинска рокля. Разбирайки за това, Меджнун веднага отива на гроба й, но щом го докосва, се строполява безжизнен върху него. Двамата влюбени са погребани един до друг и тяхното лобно място става обект за поклонение.
Четвъртата творба "Ескандар-наме" ("Книга за Александър") е посветена на Александър Велики и е базирана основно върху ислямските митове за великия пълководец. Състои се от две части, едната е посветена на различните етапи от живота му, другата описва неговите подвизи и завоевания.
Последната поема от цикъла е "Седемте красавици". В нея се проследява историята на сасанидския цар Бахрам V, който се влюбва в седем красавици. Отделяйки по ден от седмицата за всяка една от тях, той не обръща внимание на държавните дела и за малко не загубва трона си. В края на творбата Бахрам осъзнава грешката си, променя своето поведение и успява да заздрави държавата си.
В областта на метриката Незами не е новатор, тъй като заимства размера на своите поеми от други персийски епици. Черпейки вдъхновение от произведенията на Фердоуси и Санаи, той се доказва като първия голям драматически поет в персийската литература. Литературоведите единодушно го определят като най-значимия представител на романтическия епос, който оставя следа в духовното наследство не само на ислямския свят.
ФАРИДЕДДИН АТТАР НИШАПУРИ
Аттар е персийски класически поет-мистик и теоретик на мистицизма. Роден е през 1145 г. в гр. Нишапур и умира през 1221 г. в родния си град. Пълното му име е Абу Талиб Мохаммад, син на Абу Бакр Ибрахим, но е известен най-вече като Фаридеддин Аттар или само като Аттар. Заедно със Санаи и Джелаледдин Руми е определен единодушно за един от тримата "Велики суфии9" в персийската литература.
За биографията на Аттар и за времето, през което пише своите произведения, съществува оскъдна информация. Голяма част от живота си прекарва в странстване. Посещава много от иранските земи, както и Египет, Индия, Турция и ред други страни. Част от информацията, с която разполагаме днес, достига до нас от неговите творби "Мосибат-наме" ("Книга за страданието"), "Елахи-наме" ("Божествената книга") и др. От тях разбираме, че голяма част от житейския си път мистикът прекарва, работейки в аптеката10 на баща си.
На "Мосибат-наме" литературоведите гледат като на своеобразен теоретичен трактат по мистическа практика. В произведението се разказва за различните етапи на самоусъвършенстване, през които преминава душата по време на четиридесетдневното усамотение. Пътешестващата и търсеща душа се вслушва в тайния език на земята, на вятъра, на огъня и на водата. Накрая търсещият намира пътя към океана на собствената си душа, там, където приключва всяко значимо дирене. Посредством метафоричния си образен език авторът описва несекващото движение на душата към крайната й цел - познанието.
"Елахи-наме" е централно произведение в творчеството на Аттар. В него поетът излага тежненията си да открие и открехне "вратата към божественото богатство". В творбата алегорически се разказва за халиф с шестима синове. Един ден той ги пита какви са съкровените им желания. Отговорите им силно го озадачават, тъй като всичко, за което мечтаят, е материално. Тогава владетелят се опитва да им обясни, че е нужно да търсят и духовна храна. Посланието в това произведение е подобно на посланието в "Беседа на птиците", а именно, че това, което човек търси и към което се стреми, се намира вътре в самия него.
Най-известната творба на Аттар е "Мантег ол-тайр" ("Беседа на птиците"). Това е поема от 4 600 двустишия, в която мистикът разказва историята на тридесет птици, които предприемат изтощително пътешествие в търсене на царя на пернатия свят - Симорг. Едва в края на пътешествието разбират, че самите те - "си морг" (перс. "тридесет птици") са това, което са търсили. "Мантег ол-тайр" е силно въздействаща суфиска алегория, в която е проектирана убедеността на поета в тъждеството на човешката душа с божествената същност.
Последните години от живота си Аттар прекарва в уединение. За точната дата и причината на неговата смърт има различни хипотези. С най-много поддръжници е тази, че загива по време на масовото избиване на хора и плячкосването на град Нишапур от монголите.
Аттар е един от най-продуктивните творци на персийската класическа литература. Автор е на над сто различни по обем творби. Днес са запазени около 30 от тях.
АМИР КАБИР
(1807-1852)
Амир Кабир, познат още като Мирза Таги Хан Амир-Незам, е министър-председател при гаджарския шах Насреддин (1848-1896 г.). Определян е като "най-уважаваният сред иранските либерали" и "първият ирански реформатор-модернизатор". Заедно с Атабаке Азам и Амир Незам Гароуси, Амир Кабир се нарежда сред най-бележитите политици в Иран през последните два века.
Заради природния си талант още като младеж усвоява задължителните знания и умения, и е назначен в местната администрация, където заема длъжността писар.
През 1829 г. като член на Иранската младежка мисия в Санкт Петербург той наблюдава политиката на Русия, най-големия ирански съсед, и заключава, че са наложителни радикални и решителни промени, ако Иран иска да стане суверенна държава.
Като министър в Азербайджан Амир Кабир вижда слабостите в управлението на иранските провинции. Когато провинцията е завладяна от Отоманска Турция, той разбира, че в основата на противниковия успех стои напредъкът във военното дело и държавната администрация. След завръщането си в Иран Мирза Таги е изпратен от гаджарския шах Мохаммад да се присъедини към двора на престолонаследника принц Насреддин в Азербайджан.
След смъртта на шах Мохаммад през 1848 г. Мирза Таги допринася за възкачването на престола на Насреддин-шах. В знак на благодарност младият монарх назначава Мирза Таги за министър-председател и му предлага ръката на сестра си. По това време Мирза Таги получава титлата "Амир Кабир" ("Велик емир"). Той печели доверие във време, в което държавните дела се намират в упадък и вътрешната управленска система на Иран е напълно разрушена. Централното управление е слабо, провинциите на практика функционират автономно.
За по-малко от три години Амир Кабир извършва важни реформи в почти всички обществени сектори. Намалени са правителствените разходи, разделени са частните от обществените средства. Осъществена е цялостна реорганизация в системата на държавното управление. Въведени са строги правила за бюрократичния апарат. Ограничена е външната намеса във вътрешните работи на Иран. Насърчава се външната търговия. Привеждат се в ход поредица обществени поръчки, една от които е строежът на Централния пазар в Техеран. През 1851 г. Амир Кабир учредява Първото светско висше училище "Дар ол-фонун" ("Дом на знанието"), където се обучават бъдещите кадри на държавната администрация.
Амир Кабир активно участва и допринася за развитието на добрите отношения със съседните страни. Той е в основата и на създаването на първия вестник в Иран, озаглавен "Ваге-йе Еттефагие" ("Случилите се събития").
Амир Кабир продължава модернизацията на страната с твърда ръка, което му спечелва много врагове. Сред тях на първо място са сервилното обкръжение на шаха, изхвърлените от правителството корумпирани бивши негови челнове, както и самата майка на монарха. Те виждат в лицето на Амир Кабир заплаха за своите интереси и активно съзаклятничат срещу него. Накрая, с общи усилия, те успяват да внушат на младия шах, че голямата цел на реформатора е узурпирането на престола.
През 1851 г. шахът освобождава Амир Кабир от високия му пост и го заточва в гр. Кашан, където година по-късно е убит със заповед, подписана от собствената му ръка.
1 В Авеста името Заратустра се тълкува като "Притежаващ златна светлина". Според друго тълкувание името означава "Притежаващ златисти камили". Има и становище, че трябва да го превеждаме като "Златна звезда".
2 Авеста - свещената книга на зороастризма.
3 Ящи - част, една от книгите на Авеста.
4 Уд - персийски струнен музикален инструмент, произхождащ от друг древен инструмент - барбат. Първоначално (VIII-X век) е имал четири струни, по-късно броят им се увеличава на шест.
5 Барбат - старинен ирански струнен музикален инструмент.
6 Чанг - ирански струнен музикален инструмент, подобен на арфата.
7 Маснави - поетически вид в персийската класическа литература.
8 Меджнун - 1. Собствено име; 2. Луд, обезумял, загубил разсъдъка си от нещастна любов.
9 Суфи (перс. от ар.) - мистик. Думата произлиза от арабската "суф" ("вълна") поради обстоятелството, че хората, отдадени на мистицизма ("тасавофа") и отшелничеството, са носели груби вълнени ризи.
10 Аттар (перс. от ар.) - буквално означава "аптекар", но същевременно и продавач на парфюмерия, защото навремето благовонните вещества и различните видове парфюми са се предлагали в аптеките.
|
|
| Превод от персийски: Овсанна Черкишян, Радостина Атамян, Ралица Збирчева, Надя Найденова, Мирослава Рачева |
|
| горе |
|
|
|
|
