 |
|
| КУЛТУРА |
стр.17, бр.2, година XVI, 2009г. |
|
|
Литература без граници |
|
|
| Яна Андреева-Константинова, доктор по филология в Софийски университет "Св. Климент Охридски" |
|
Многовековната история на португалската литература бележи своето начало от утвърждаването на португалския език като един от романските говори в най-западната периферия на Римската империя през ХІ век и последвалото го независимо конституиране на португалската държавност в исторически отредените . териториални граници. Средновековните хронисти свидетелстват, че през 1094 г. Дон Алфонсо VІ, владетел на иберийското кралство Леон, дава в зестра на дъщеря си Дона Тереза обширната територия, простираща се между реките Миню и Тежу, наричана тогава "Португалското графство". След смъртта на съпруга . Дон Енрик през 1114 г. Дона Тереза прави опит да предаде властта над графството в ръцете на Галиция, неин мощен политически съюзник от север. Разразилата се борба за власт между кралицата майка и нейния син, Инфанта Дон Афонсу Енрикеш, отбелязва своя кулминационен момент през 1128 г. в битката при Сау Мамед, в околностите на Гимарайш, където Инфантът победител е коронован от своите привърженици, поставяйки с това началото на първата португалска кралска династия.
Суверенността на Португалия обаче е призната от другите монархии на полуострова години по-късно, през 1143 г., а следващите десетилетия са изпълнени с изнурителни военни кампании и остри политически борби както за вътрешна консолидация, така и за прогонване на сарацините от южните предели на страната.
В синхрон със сложния и продължителен процес на придобиване на политическа и териториална независимост, който малката полуостровна нация изживява, португалската литература също се еманципира от доминиращото влияние на други иберийски култури на по-късен етап. На португалски и галицийско-португалски език се твори в дворовете на кралете на Кастилия и Леон Фернандо ІІІ и Алфонсо Х Мъдрия. Някои от произведенията, които обичайно се причисляват към първите прояви на португалската художествена словесност, всъщност са сътворени в други области на полуострова, както се случва с по-голямата част от трубадурската лирическа и сатирична поезия или с религиозните "Песни на Света Мария" на Алфонсо Х. Други творби, макар и написани от португалски хронисти, са посветени на "непортугалска" историческа материя, като например "Общата хроника на Испания от 1344". Трети, на свой ред, отразяват влиянието на идващи отвъд Пиренеите мощни литературни течения, като това на рицарските романи, които навлизат на полуострова чрез повествованията от цикъла за Светия Граал, преведени първоначално на португалски, а впоследствие и на кастилски език. Емблематичен за наложилото се през Средновековието културно единство на Иберийския полуостров е случаят с рицарския роман "Амадис де Гаула", завладял литературното въображение на цяла Европа през ХVІ век и за чието португалско или кастилско авторство изследователите все още спорят.
Същинската независимост на португалската национална литература настъпва с идването на власт на династията Авиш, която с личния си творчески протагонизъм в сферата на литературата и с активната си практика на културно меценатство полага основите на една оригинална дидактическа и историческа проза, чиито върхови представители през ХІV век са монархът Дон Дуарте (1391-1438) и основоположникът на португалската историография Фернау Лопеш (1380-1459?).
Особеното географско положение на страната, както и трудното отвоюване на националната културна независимост предопределят в известна степен някои широко застъпени тематични търсения на португалските творци на словото, а именно те създават оригиналния облик на тази ярка европейска литература по протежението на цялата . история. Тук ще припомним блестящата метафора, с която гениалният португалски поет от епохата на модернизма Фернанду Песоа оприличава Португалия на лицето, с което коленичилата Европа съзерцава Новия свят. Действително, ако се взрем в контурите на географската карта на европейския континент, ще ни се стори, че приведеното тяло на Европа сякаш е обърнало лицето си към океана, а това лице съвпада с очертанията на неголямата полуостровна държава, притисната от Галиция от север и от Испания от запад и вперила поглед в необятната шир на Атлантика. Сякаш тласната към океана от географското си предопределение, от многото формирали я етнически влияния (арабски, романски, германски, галски, саксонски), португалската култура доказва през своята многовековна история неотклонния си стремеж да проправя собствени пътища чрез откривателството и завоюването на нови материални и духовни пространства. Изправен пред драматичното съзнание за граничното си положение на европейския континент, което в определени исторически моменти го е поставяло в положение на културна зависимост и дори маргиналност, португалският творец избира бягството към непознатите пространства на неизследваното, екзотичното, необятното и имагинерното, или пък възпява с дълбок синовен пиетет родната земя, към която се обръща като към източник на героични възторзи, но и на разкъсващи страдания, на окриляващи надежди, но и на принизяващи духа му огорчения. Многобройни са примерите на талантливите поети, разказвачи, драматурзи, проповедници и мислители, избрали да изразят своята минала, настояща и бъдеща национална културна идентичност в едната или в другата посока, описвайки физическото и духовното странстване на португалеца в собствената му страна или извън нейните предели.
Най-яркото литературно свидетелство за проецирането на националния дух към необятното пространство на новооткрития свят и едновременно с това за дълбоките европейски корени на португалеца е ренесансовата епопея на Луиш Ваш де Камойш (1525-1580), носеща като заглавие древното наименование на португалската нация – "Лузиадите". Използвайки за предмет на епическия си разказ сравнително близкото му в исторически план откриване на морския път към Индия от Вашку да Гама, поетът възпява героичното минало на своята страна и народ, както и смелия откривателски дух на съвременниците си. Именно през класическата ренесансова епоха, съвпадаща с апогея на Великите географски открития, изобилстват историческата и пътешественическата литература, които се фокусират върху португалския протагонизъм в откриването на непознати за Стария свят земи и разширяването на границите на Империята. Нека си припомним апологетичния проект на Жуау де Баруш (1497-1562) да отрази величието на португалската монархия, като опише всестранно завладените от нея територии в своите "Декади", или автобиографичния роман "Странстване" на Фернау Мендеш Пинту (1509/14-1583), преплитащ разказа за фантастичния екзотизъм на новооткрития Изток с описанието на авантюристичния дух на португалския мореплавател.
Португалската литература през бароковия период отново насочва погледа си към задморските владения на Империята, този път, и в съответствие с идеологическите доминанти на раздираната от силни религиозни противоречия епоха, с цел да приобщи местното население към католическата вяра. Проповедите на йезуитския свещеник отец Антониу Виейра (1608-1697), както и пророческите му текстове, отреждат на португалската нация ролята на богоизбран народ, който е призван да поведе останалото човечество в духовната битка за установяването на петата, последна и най-висша в човешката история империя, тази на Духа. Дълбоко пропит от идеите на съвременните му мистични течения, сред които коренящите се в португалската национална история месиански вярвания на себастианизма и бандаризма, отец Виейра осъществява в продължение на десетилетия пламенна мисионерска дейност в Бразилия, от чиито църковни амвони предрича, че именно там, в южноамериканските владения на Португалската империя, ще се осъществи покръстването на човечеството в римокатолическата вяра, а с него завръщането на Месията и Спасението.
Неокласиците от литературната академия "Аркадия Лузитана", наложила се сред водещите културни институции на португалския век на Просвещението, настойчиво обръщат взор, под влиянието на естетическите идеи на европейската античност, към непосредствено заобикалящата ги действителност. В произведенията си те щрихират португалския пейзаж, природен и човешки, с изключителна прецизност и вглъбеност. Макар да пробляскват с нюансите на орнаменталното и заученото, поетичните творби на Педру Антониу Корейя Гарсау (1724-1772) и Мануел Мария Барбоза ду Бокаж (1765-1805), с които в най-голяма степен се откроява неокласическата литература в Португалия, успяват да отразят извечния стремеж за вкореняване на твореца в родното му пространство, като обвързват индивидуалната му идентичност, вече предусещаща дълбоката индивидуалистична криза на Романтизма, с един противоречив, но в крайна сметка положително изграден национален архетип.
Романтичният период отново илюстрира колебливото движение на литературното махало между двата тематични полюса на вписването в националната действителност и откъсването от нея чрез проецирането в други времена и пространства. В творбите на романтиците едновременно съжителстват както стремежът за отразяване на португалското минало и настояще през призмата на характерните за епохата индивидуализъм и национализъм, така и търсенето на една извънвремева и надпространствена висша реалност, чието разкриване би спомогнало за осмислянето на изтъканото от противоречия човешкото битие. Така художественото възпроизвеждане, в търсене на един национален идеал, на легендарни или реални събития в историческите повествования на Алешандре Иркулану (1810-1877) е контрапункт на динамичната критика на социално-политическата картина, която съпътства налагането на либералните идеи и отхвърлянето на монархията през второто десетилетие на века и чиято многопластовост Алмейда Гарет (1799-1854) майсторски обрисува в "Пътешествие из моята страна". Буколичният модел на описание на португалската провинция през ХІХ век, който изгражда романът на Жулиу Диниш (1839-1871), пък ясно противостои на социално ориентираната и силно драматична в крайните си метафизични търсения поезия на Антеру де Кентал (1842-1981).
За основоположника на съвременния португалски роман Жузе Мария Еса де Кейрош (1845-1900) социално-икономическата, политическата и културната проблематика са широко тематизирани аспекти на онази национална действителност, която писателят критично обрисува в романите от реалистично-натуралистичната си фаза. След "Престъплението на отец Амару", "Братовчедът Базилиу" и "Семейство Майя" писателят постепенно смекчава язвителния тон на социалната и моралната си критика, за да възприеме, вече към заника на живота си, утопичните ценности на буколизма, на абстрактния хуманизъм и на национализма, чиито идеалистични послания внушават последните му романи "Прославеният род Рамиреш" и "Градът и планината". В тези творби ясно присъства мотивът за преминаване през противопоставящи се времена и пространства – в първия роман това са миналото и настоящето на рода Рамиреш, както и упадъчната либерално-монархическа Португалия от ХІХ век и материално проспериращата колониална Африка, към която се устремява претърпелият краха на проектите си за издигане в политиката персонаж, докато във втория си противостоят луксозната и технологична рутина на световната столица Париж и скромният, но автентичен живот в португалската провинция, който отегченият от цивилизацията главен герой в крайна сметка предпочита. Чрез прехода си от една към друга пространствена или времева плоскост героите на Еса де Кейрош всъщност преосмислят своя житейски избор, отдалечавайки се съзнателно от онези времена и пространства, в които господстват превъзмогнатите от тях фалшиви ценности.
Със символистичното си творчество Антониу Нобре (1867-1900) и Камилу Песаня (1867-1926) отново потвърждават двете противоположни тенденции на центриране в пространството на родното и привичното, от една страна, и на търсене на излаз за дълбоките противоречия на Аз-а чрез прекрачване на времеви и пространствени граници, от друга. Ако поезията на Антониу Нобре се свързва неотменно с представата за изконно португалското, с възторга от всичко, свързано с родината, със свежия полъх на пролетния вятър сред лозята на Доуру, с картината на селския празник, със спомена за провинциалното детство или с носталгията на чужденеца, който насред блясъка на Париж тъгува за своята Португалия, то името на Камилу Песаня винаги се отъждествява с идеята за пътуващия субект, способен да пречупи националната си творческа индивидуалност през призмата на една коренно различна културна реалност, каквато е източната. За този поет, прекарал съществена част от живота си в Макау и дори приел нагласите на будизма, Португалия е сякаш изличено във времето и пространството болезнено понятие, чийто смисъл е да захранва със страдание едно самотно и преходно човешко съществуване.
Драматичното съзнание за вътрешната разслоеност на човека и твореца и за съпътстващата я социална алиенация на артиста налага с пълна сила своя отпечатък върху поколението на португалските модернисти, което се консолидира в кризисно обремененото начало на ХХ век. За една част от тези творци естетическите търсения се ориентират по посока на жанрово обновяващи формално-експериментаторски практики, а други преформулират с нови изразни средства вечните въпроси на португалската идентичност. Такъв опит за преразглеждане на националните митове представлява и епическата поема "Послание" на многоликия Фернанду Песоа, оставил след себе си енигмата на различните си творчески личности. "Послание" всъщност е пророческото слово, което самият Песоа, наследник на Камойш и Виейра, завещава на своите братя по народност, заедно с увереността, че португалският творчески гений, напътствал великите дела на пълководци, мореплаватели и просветени люде, ще пребъде във вековете. Вплитайки в себе си звученето на разногласи мистични текстове, "Послание" изразява и съзидателния антагонизъм между миналото и настоящето, между земята и морето, както и вечния стремеж на търсещия своята идентичност човек да се оттласне от сигурността на сушата и покоя, за да предизвика на двубой стихията на океана и на историята.
Развоят на португалската литература през ХХ век е белязан от едно впечатляващо многообразие от жанрови, тематични и формално-стилистични тенденции и направления. По протежението му се открояват и редица ярки творчески поколения, създали върхови образци във всички литературни жанрове. Както в областта на художествената проза, така и в полето на поезията и драматургията днес могат да бъдат откроени имената на десетки изявени творци със съществен принос за оформянето на оригиналния облик на съвременната португалска литература. Ако до средата на ХХ век тя все още е затворена в границите на лузофонското пространство, то през втората половина на двадесетото столетие, благодарение на непрестанно нарастващия брой преводи, нараства и присъствието на международната литературна сцена на утвърдили се творци, за което свидетелства и удостояването на видния португалски романист Жузе Сарамагу с Нобеловата награда за литература през 1998 г. Доказала с историческия си развой, че притежава върховното творческо вдъхновение да прекрачва времена и територии в търсене на своята идентичност, португалската литература днес е литература без граници. Като черпи сила от дълбочинните митове на португалското национално самосъзнание, тя носи едновременно с това и динамичния заряд на общочовешките ценности, който уверено я проецира в световното литературно пространство и печели на нейна страна все повече читатели и изследователи.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
