 |
|
| ЕВРОКАРТОТЕКА |
стр.10, бр.2, година XIV, 2007г. |
|
|
Ако имаше справедливост в геополитиката, Хърватия отдавна трябваше да е член на ЕС |
|
|
ВЕЛИЗАР ЕНЧЕВ
посланик на Р.България
в Р.Хърватия (1997-2002) |
|
Много пъти са ме питали откъде идва моята привързност към хърватската история и дълбокото ми уважение към хърватския народ и неговите национални и духовни водачи. В такива случаи не хабя думите и показвам встъпителното ми слово при връчването на акредитивните ми писма като български посланик на президента Франьо Туджман. Тази вълнуваща церемония се състоя на 30. 09. 1997 г. в президентския дворец и казаното от мен звучеше така:
“В този момент, когато трябва да Ви предам своите акредитивни писма, бих искал да изразя радостта си, че ще изпълнявам своята отговорна мисия в свободна, независима и международно призната Република Хърватия, която винаги се е ползвала със симпатиите на българския народ. В историята има много примери на българо-хърватско сътрудничество и взаимна помощ, които не можем да забравим. Ние, българите, никога няма да изтрием от своята историческа памет отличните търговски отношения между Дубровник и Българското царство през XIII в., както и успешния военен съюз, сключен през 1253 г. между българския цар Михаил Александър и Дубровник.
Ние, българите, дълбоко уважаваме делото на хърватския народен поет, историк и философ Андрия Качич, който през XVIII в. пръв от всички славянски поети възпя българската история, проследявайки живота и делото на всички български царе, наричайки България “земя на рицари”. Особено голяма е нашата признателност към делото на епископ Йосип Юрай Щросмайер, както и към Франьо Рачки, Ватрослав Ягич, Стйепан Радич и много други, работили за приятелството между българския и хърватския народ, които в онези години са били естествени съюзници в постигането на своите национални интереси. Та как може да забравим излязлата през 1913 г. книга на Радич “Обновена България”, в която големият хърватски политик настоява българите и хърватите да си подадат ръка, за да преодолеят тежките изпитания на онова несправедливо време.
България бе между първите държави, които признаха независимостта на Република Хърватия през 1992 г. С този акт ние доказахме, че винаги сме били съпричастни към тежненията на хърватския народ за възстановяване на хърватската държавност. И когато обсадените Вуковар и Дубровник изживяваха най-тежките моменти в своята история, българската общественост и демократичните сили бяха изцяло солидарни с хърватския народ. Тази солидарност може би най-точно изрази вече покойният български историк и участник в националноосвободителнте борби Коста Църнушанов със следните думи: “Заради едно измислено югославско единство, пред лицето на Европа и света, хърватите трябва да плащат с кръвта си правото да бъдат свободни и да живеят в своя държава. Но няма сила, която може да срази една справедлива кауза...”
Няма да крия, че стъпих на хърватска земя като български посланик с твърдото намерение да направя всичко възможно за възраждане на българо-хърватското приятелство. За тази цел реших българската държава да постави български паметници в Хърватия на онези хървати, работили за общата ни кауза през вековете. Споделих това свое намерение с хърватския президент Франьо Туджман, с кардинал Франьо Кухарич, с епископа на Джаково Марин Сракич, с външния министър Мате Гранич, с дипломата Гордан Гърлич-Радман, които оказаха неоценима помощ за тази благородна инициатива. Защото историческата памет не е постоянна величина. В зависимост от политическата ситуация нерядко много светли исторически личности и събития се хвърлят в незаслужена забрава, докато второстепенни персони се издигат на пиедестал, за да се обслужи нечия преходна идея.
В периода 1997-2002 г. Българското посолство в Загреб постави паметници на епископ Щросмайер, Франьо Рачки, Антун Якич, Стйепан Радич, проф. Стйепан Юринич - личности, имащи неоценим принос за българо-хърватското сътрудничество, за възраждането на българската култура по време на османското робство, както и за изграждането на съвременната българска държава след 1878 г.
Говорим ли за българското лоби в Хърватия, неизбежно трябва да посочим акад. Далибор Брозович, акад. Драгутин Тадиянович, председателя на българската общност Рашко Иванов, заместника му Коста Костов и вече покойния д-р Никола Лазаров, които имат изключителни заслуги за задълбочаването на двустранните отношения.
Днес свободно може да се каже, че през годините на монархическа Югославия (1918-1941) и комунистическа Югославия (1944-1992) българите и хърватите бяха разделени от висока стена. Тази стена прекъсна вековни връзки между нашите народи и пося семената на отчуждението и недоверието между българи и хървати. Така наречената югославска идея се оказа поредната заблуда на белградския монархически режим, който имаше една цел - да укрепи господството на една династия и един народ над останалите народи на територията на кралството на сърбите, хърватите и словенците и да обезличи национално и верски хърватите, словенците, българите, албанците, босненците. Времето на династията Караджорджевич завърши безславно през пролетта на 1941 г., когато германският Вермахт прегази за дни територията на югославското кралство. ралство Югославия рухна така бързо не защото нямаше силна армия, а защото повечето народи във федерацията бяха национално потиснати и не бяха мотивирани да бранят режим, заличаващ културната им идентичност.
Ерата на комунистическия вожд Йосип Броз Тито промени знамената и символите на новата югофедерация, но не даде пълна демокрация и национална независимост на хърватския народ. Когато посетих за първи път Хърватия през 1988 г., бях поразен от свободата на духа на хърватските интелектуалци, които говореха без страх и имаха ясна визия за бъдещето на своя народ. Впрочем още в началото на похода към властта на Слободан Милошевич хърватската преса не се уплаши от новия юговожд и откри истински фронт срещу бъдещия диктатор. В тези години посолствата в Белград задължително четяха сп. “Данас” и “Виесник”, за да получат точна представа за надигащата се съпротива срещу новата диктатура. И няма да сгреша, ако кажа, че свободната хърватска журналистика има неоценима заслуга за възстановяването на хърватската държавност. И когато Вуковар бе обсаден от югоармията на ген. Кадиевич и ген. Аджич, а в Белград започна кампания срещу хърватските кореспонденти, група загребски журналисти потърсиха помощ в Българското посолство в югославската столица. Това бе поредно доказателство, че хърватите винаги са гледали на българите като на истински братя, на които могат да се облегнат в труден момент.
Когато през 1990 г. започна разпадът на Югославия, нито един български дипломат и кореспондент в Белград нямаше съмнение в справедливата кауза на хърватите. Всички бяхме убедени, че народ с такава историческа традиция има пълното право да бъде държавно независим и сам да определя съдбата си. И когато на 15. 05. 1991 г. доминираното от Милошевич Председателство на СФРЮ провали избора на Стйепан Месич за ротационен председател на висшия държавен орган, на всички дипломати стана ясно - СФРЮ е пред разпад и е на прага на гражданска война. Защото след като публично се оспорва конституционното право на хърватите да издигнат свой представител за ръководител на държавата, в такава федерация цари диктатура, а не демокрация. В този съдбоносен момент дипломатичността на Стйепан Месич, съчетана с държавническа твърдост, помогна на хърватското ръководство да се противопостави на партийно-армейския диктат на Белград и в крайна сметка да извоюва държавната независимост. По това време повечето дипломати в Белград оценяваха високо умелите действия на загребската тройка Туджман - Месич - Гранич, която не само проведе блестяща дипломатическа офанзива по света, но и изгради в неимоверно кратки срокове хърватските въоръжени сили.
15 години след тези съдбоносни исторически събития, довели до възраждането на хърватската държава, българите виждат в Република Хърватия истински съюзник и приятел, когото очакваме в общото европейско семейство. Ако имаше справедливост и морал в геополитиката, Хърватия трябваше да влезе в Европейския съюз заедно с България и Румъния. Хърватската икономика, селско стопанство, туризъм и търговия отдавна са на европейско ниво и са образец за подражание. Но както в живота, така и в политиката, справедливостта невинаги идва навреме. И вероятно в това се състои диалектиката на политическите процеси - да съумееш да извлечеш положителното от всяка ситуация, да излъчиш най-достойните водачи на нацията, да се бориш неуморно за своята кауза и да не пропуснеш момента на пълния триумф. Хърватският народ притежава всички тези качества. И това му гарантира достойно бъдеще в обединена Европа.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
