архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ВЯРА стр.55, бр.2, година XII, 2005г.
За делата в провинцията
Но всички,
които искат да живеят благочестиво
в Христа Иисуса, ще бъдат гонени.
А нечестиви човеци и измамници
ще напредват в злото все повече и повече,
като мамят и бъдат мамени.
2 Посл. Тим. 3: 12-13

 Тези думи на боговдъхновена истина, които чуваме от апостол Павел и които произтичат от неговия преминал в изпитания живот, не престават да се проявяват в цялата си сила през всички периоди от мъченическата история на Христовата църква. Това “всички”, изречено от апостола, наистина се потвърждава като абсолютно вярно в безбройните жития на светците. Защото всички последователи и свидетели на Божествената благодат познават тези думи и, крепени от Нея, достойно са носили кръста си. Себепожертвователността и подвижническият опит са довели отците до заключението, че: “Християнски не може да се живее, християнски може само да се умира”; а на смъртта да могат да гледат като на придобивка, защото добре знаят, че само чрез нея постигат и обещаното възкресение. И Богоносецът Игнатий извиква: “Не ми оказвайте несвоевременна помощ! Оставете да ме схрускат зъбите на лъвовете! Позволете да се превърна в пшеница Божия!”
 Известният майстор на седмото изкуство, г-н Ларс фон Триер, за когото Никол Кидман ще каже, че е “най-велик психолог и философ” измежду живите режисьори, за тема на своя най-прочут опус избира изработката на така характерния профил на провинцията, саркастично наричайки я Догвил. Защото провинцията е наистина най-плодоносното поле за демонстрация на човешкото отклонение или по-точно казано - отказ от Бога.
 Сърцевина на съществуването на Догвил е алиенацията или самотата - изолираното съществуване (ако изобщо може да се нарече съществуване, защото такъв наистински живот вече много сериозно е навлязъл в несъществуването, а това несъществуване или небитие няма как да се превърне отново в битие, то е небитие завинаги). Тази апатичност, която толкова убедително се е възцарила в екстремния провинциализъм на Догвил, ражда и своя първороден син - антихриста - безчувствеността, от която пък произлиза безобразното злотворене спрямо най-дребните - безсилните, незащитени и безпомощни хора.
 Господ е човеколюбив и не иска хората да се провалят като хора. Те са плод на Неговите ръце и носят печата на Неговия образ, дал им е и възможност да бъдат Негово подобие. Затова когато нарасналият шум на разврата и беззаконието разкъсва небето, Той не отсъжда веднага, а Сам понася търпеливо до последния миг. И в Содом и Гомор, преди да ги унищожи, слезе под образа на трима ангели, за да изпита и да се увери, че не е останал нито един праведник в тези два някога прочути града, освен Лот и семейството му. Така и в Догвил, както и в много други провинции, Той изпраща някое от своите чеда не толкова за да се увери, че безумието е стигнало до крайност (защото това Той го знае), а по-скоро, като дълготърпелив, да се опита за последен път да избави някого - пък макар и един човек, като Лот.
 Така изведнъж в дълбоко заспалия, лишен от живот Догвил се появява личност очевидно с аристократичен произход, която е готова смирено да се самоунижи докрай, за да служи на всички (на всеки поотделно) и със силата на личния пример да се опита, ако е възможно, да запали отдавна изгасналото пламъче на Божествената топлина в душите на провинциалните жители. Трагичната история на свидетелите на Христовата любов на земята, чийто вечен еквивалент е страданието (както го определя св. Силуан Атонски: “Колкото по-голяма е любовта, толкова по-голямо е страданието на душата”), е обрисувана като цяло в Догвил, както и в много наши провинциални градове, и дори и в по-ранни славни центрове на Духа: Манастири или (епи)скопии... “Изпратиха ги празни... един биха, друг убиха, а трети с камъни замериха” (Мат. 21: 33; Марко 12: 1; Лука 20: 9). След като строшиха всички най-скъпи порцеланови фигури, при което, разбира се, й беше забранено дори и да пророни сълза за тях, те всъщност строшиха всичко, което я свързваше с тях.
 Оттогава за нея вече не съществуваше нищо свято, което все още би вдъхновявало нейния търпелив и себепожертвователен живот за Догвил. А не можеше да изтръска дори праха от обувките си (сравни с Мат. 10: 14) и да продължи да търси друго място, където да (се) спаси, защото Догвил я завърза с верига, за да не избяга и да може необезпокоявано и колкото може по-дълго да й яде душата. Чудесната тайна на кръста, която е безумство за света (1 Кор. 1: 23), но е сила Божия, позната единствено на онези, които търсят спасение, ще възтържествува там, където са избраните. Те опитно, за кой знае кой път в трагичната история на човечеството, ще повторят аскетичното: “Дай кръв, приеми Дух.” Кръстът, бил той и Догвил, не бива да се остави. Спасението и благодатта винаги идват в непоносимо напрегнатите мигове, когато вече е трудно да се помисли, че някой може да ги понесе. След кръста идва възкресението, а във филма се появява силният баща, който постоянно се е грижел за своето чедо и в подходящия момент го спасява. Фон Триер отива и една крачка нататък. За нашите душевни нагласи той завършва може би арогантно, но погледнато от есхатологична перспектива, небитието неминуемо достига Догвил, защото той и така вече го е изживял дълбоко.
 Ето един отличен пример, който достатъчно пластично отразява как се живее в провинцията и кои са изкривените й критерии. Провинцията със свойственото й битие - мародерството, като в добре заключен кафез заробва истинската идентичност, а с него, но само ако го освободи, би могла да израсне в държава с държавнотворен род; с достойни институции вместо тумбата кърлежи, които ненаситно я смучат още от времето на т. нар. социализъм, когато са били измислени; с култура на мястото на еснафството и паганизма; и накрая, макар през последните десетилетия статутът й да се урони, вярвам, че Бог ще я удостои и с Църква, вместо да се свива в душепогубен разкол. Демокрацията и медиите като неин инструмент са неща тотално чужди и неестествени за провинцията, затова може да се каже, че съществуват само на думи, и то само заради Брюксел и САЩ, без чието наблюдение тоталитарните енергии лесно биха облъчили всичко. Адаптирани в новия живот на провинцията, старите комунистически труженици представляват ключова частичка от машината, която мели собствените си хора - жителите на провинцията, и затова, без болка в душата, точно тях ще припознаем в думите на св. апостол Павел: “Лошите хора и лъжците ще напредват в злото, заблуждавайки подобните на себе си.”

Архимандрит Софрониий, Прилеп, Македония

Превод от македонски:
Йордан Ефтимов
горе