 |
|
| АРТ |
стр.49, бр.6, година XVI, 2009г. |
|
ЗА РОЖДЕНА ГОДИНА НА ЛИТОВСКОТО КИНО Е СМЯТАНА 1909-А. ПРЕЗ ТАЗИ ГОДИНА АНТАНАС РАЧЮНАС, ЛИТОВЕЦ, ЖИВЕЕЩ В САЩ, ЗАСНЕМА ИЗГЛЕДИ ОТ РОДНОТО СИ СЕЛО ЗА ЛИТОВСКИТЕ ЕМИГРАНТИ. СЪЩО ПРЕЗ 1909 Г. ВЛАДИСЛАВАС СТАРЕВИЧЮС СЪЗДАВА В КАУНАС КРАТЪК ФИЛМ СЪС ЗАГЛАВИЕТО "КРАЙ РЕКА НЕМУНАС".
Литовското национално кино се развива бавно, първият кинопреглед е заснет през 1921 г., а първият игрален филм ("Оните и Йонелис"), режисиран от Юргис Линартас и Владас Стипайтис, е завършен десет години по-късно, през 1931 г. Много филми от този период са изгубени, някои идеи за създаването на пълнометражни филми остават нереализирани заради окупациите.
След като Съветският съюз завзема властта, разпространението и произвеждането на филми попада в ръцете на строго идеологическата съветска власт. Филмовата продукция в първите следвоенни години се ограничава с пропагандни хроники. През 1953-1956 г. всички игрални филми се правят със сътрудничеството на съветски филмови студиа и едва през 1957 г. е заснет първият независим литовски игрален филм, "Син хоризонт" (реж. Витаутас Микалаускас).
Въпреки това по време на съветската окупация киното се превръща в едно от най-важните средства, в които намира израз националната идентичност. Първото поколение национални филмови режисьори е успешно, защото влиза в кинопродукцията след смъртта на Сталин и започва да работи в условия на "затоплянето". Първият режисьор, който се завръща в Литва, е Витаутас Жалакевичюс, след завършването на Института по кинематография в Москва, като междувременно успява да събере група от единомишленици.
Първоначалният етап на обединението на режисьорите е разкрит във филма "Живите герои" (1960), който не само е награден с регионални и международни награди, но, което е най-важното, обединява в едно цяло различни режисьорски стилове - социалния реализъм на Марийонас Гиедрис, поетичния стил на Арунас Жебрюнас, склонността към героична динамика на Балис Браткаускас и афинитета към психологизъм на Жалакевичюс. Всички герои в този филм са деца и в него се поставя началото на традиция в литовското кино - говорейки за крехкия детски свят, могат да бъдат избегнати възраженията на съветската цензура.
Друг сюжет от литовските игрални филми разказва за село във времето след войната, в което се борят патриоти и прокомунисти. В условията на съветско управление вторите трябва да победят както физически, така и морално. Въпреки това много от филмите във времето на "затоплянето" се опитват да разкрият различните смислови измерения на тази борба. Най-добрият сред този тип епоси е "Никой не искаше да умре" (1965, реж. Жалакевичюс). Той има огромен успех в СССР и печели много награди в СССР и извън него.
Съвременният живот на литовците в СССР обаче е представен много по-бегло. Тъй като животът им е изключително труден и изпълнен с конфликти, литовските режисьори дълго време избягват тази опасна тема. През последните години на съветската агония те избират безопасни чуждестранни теми, като адаптират творби на западната класическа литература.
Повечето произведени от литовски режисьори филми в съветската ера не са широко разпространявани, с изключение на няколко наистина успешни като "Никой не искаше да умре" или възторжено приетия "Една жена и нейните четирима мъже" (1983) на Алгимантас Пуйпа, номиниран за Съветската награда за млади кинодейци.
Останалите са главно арт филми. Много от тях печелят награди на международни фестивали и постепено се изгражда литовската традиция на "поетично кино", което акцентира по-скоро на настроения, образи и създаване на специална атмосфера, отколкото на действия, думи и сценарий. Освен това важно място в литовската кинематография винаги са заемали документалните филми.
След като Литва възстановява независимостта си, държавното финансиране за производство на филми драстично намалява, като вместо това се появяват малки студиа. Тъй като в съветско време получават пари само от Москва (ако успеят да избегнат бариерите на цензурата), литовските кинодейци (или поне старото поколение) никога не се тревожат за икономическата страна на филмовото производство. Както се оказва, промяната на тази психологическа нагласа в новите условия е много трудна или невъзможна.
И така, тъй като се появява конкуренция, повечето нови създатели правят дебюта си с финансиране от малки (понякога само за един филм) филмови студиа, първото от които е "Кинема", създадено през 1987 г. Шарунас Бартас, основателят на студиото, е един от най-продуктивните и характерни режисьори, известен със своите философски филми. В неговите игрални филми се появяват освен това и елементи на документални и антропологични филми.
Друг значим автор на документално кино, който се появява в този период, е Арунас Мателис. "Преди да полетим обратно към земята" (2005) е пълнометражна лента, която разказва за децата, болни от левкемия. Това е и най-добре приетият литовски филм за последните години, който е прожектиран на много кинофестивали, има редица награди и номинации, включително за наградата за най-добър режисьор в категория документални филми на Американските награди на гилдията на режисьорите.
Главните герои във филмите на Янина Лапинскайте са хора с артистични наклонности, квадратни пирони и кръгли дупки. В същото време нейният съпруг, Алгимантас Пуйпа, режисьор на игрални филми, създава своите филми на основата на националната литература, като използва и народни приказки. Много успешен е неговият "Елзе от Гилия", който разказва за семейство в Малка Литва (Източна Прусия) през XIX в. Филми на Кристийонас Вилджюнас ("Договор за наем", "Аз съм ти") са показвани на фестивалите в Кан, Венеция, Берлин и др.
През последните две десетилетия киното е все още финансирано главно от държавата, като за една година се заснемат един или два игрални филма, около десет документални и няколко анимационни. Въпреки това през последните години, благодарение на по-щедрото частно финансиране и по-широките възможности за копродукции, броят на филмите нараства, като в периода 2005-2009 г. излизат 27 заглавия.
|
|
Посолство на Р Литва в Р България
Превод от английски: Мария Ангелова |
|
| горе |
|
|
|
|
