 |
|
| ТРАДИЦИИ |
стр.55, бр.6, година XII, 2005г. |
|
| Венелин Сапунджиев |
|
Тази невероятна страна я усетих за първи път с върха на езика си.
Една нощ на разсъмване в Ещурил. Боже, какви изгреви има в това “градче” - символ на една малка-голяма страна - Португалия, владяла половината свят в продължение на столетия.
Та в Ещурил срещнах Диего Као. Всъщност той не се казваше така, но името му беше по-трудно и от името на народността овимбунду, която е една трета от общността бенуа конго, която пък е 98 % от населението на страната.
Но Диего Као звучеше добре. Защото така се е казвал човекът (и португалецът -както ме допълниха от съседната маса), пръв стигнал до естуара на Конго - реката-майка на Африка, и открил за Европа, а тогава това е значело и за света, тези прекрасни места...
“Приятелю Диего - му казах, - не се ли размива малко на географската карта на Африка и на колониална Португалия, Ангола? Без собствен цвят и вкус...”
Као стана първо леден като венгел - студеното течение в топлия Атлантически океан край бреговете на Ангола, променящо климата.
После недостъпен като Моко - най-високият връх на страната и един от най-красивите в света. След това бавно “се разля” като водите на река Конго и накрая ме отнесе като вятърът чи в листопадните гори на Ангола - една от най-уникалните природни забележителности на Африка. Всъщност - не! Най-накрая ме заведе чак до кабо Сао Висенте (нос Свети Винсент) - най-западната точка на Европа, за да ми покаже маляо.
Тази дума (като испанската “маняна” - едно утре, което никога не идва) значи буквално “мърляч”, но има още сто смисъла. В случая - огромна (първо помислих, че е слон) риба, уловена в Атлантика, край бреговете на Ангола. После - добре почистена и леко изсушена на вятъра, идващ чак от саваните и “блъскащ се” в този от океана, после маринована според традициите на народността амбунду със сто билки. След това рибата се окачва на двуметров кол над еднометров казан, в който цвърчи кокосово масло. Накрая - с мачете, ножът - символ на свободата, “вплетен” и в знамето на Ангола, се рязва със замах едно парченце около две килца и то (парчето, не мачетето - един истински анголец никога не изпуска мачетето) цопва във врящото масло, стига до дъното, изскача на повърхността и със същото това мачете се сервира направо на дървена маса. Отгоре малко сол, много лимон, маниока и ... яж на воля...
“И сто хиляди куанза да дадеш (анголските пари), не можеш да намериш другаде такава риба... А някой път ще ти направя и стекове от полудив бизон, печени на камък и слънце...”, ми каза една нощ на разсъмване Диего Као. На разсъмване, между Ещурил и кабо Сао Висенте. Така усетих за първи път - с върха на езика си - тази страна...
После открих и невероятната история - на едно от най-размирните кътчета на планетата. Още от времето на първите заселници, основали Форт Луанда (днес градът-столица на страната), та чак до “Революцията на карамфилите” в Португалия, дала независимостта й в средата на седемдесетте години. После гражданската война - от Агостиньо Нето и Жоао Едуардо душ Сантуш до Йонаш Савимби. От кубинското присъствие до партизаните, нахлуващи от Заир с южноафриканска помощ.
Но страна и на удивителна география. От бреговете на Атлантика до връх Моко, от водното изобилие на Естуара на река Kонго до пустините на юг, от прочутите и удивително красиви листопадни гори (уникални за Африка) във вътрешността на страната до тревистите и храстови савани на север.
Да не говорим за хората, населяващи тези пространства. Почти 98 % бенуа конго, но това значи 16 народностни групи като овимбунду или амбунду, още сигурно сто племенни съюза, родови общини... Лесно ли се управлява този свят, чийто национален език е познатият от пет века португалски и чиято религия се колебае от местното езичество до католицизма.
А изключителните природни богатства, сред които 200-те хиляди тона риба годишно, седемте хиляди тона кафе - сред най-качественото в света, захарната тръстика на Сао Томе, диамантите, маниоката, сизалът... Богатства, носещи и просперитет, но и разделение, защото най-богатата провинция - “нефтеното царство” Кабинда (само 7000 кв. км на фона на общите над 1 240 000) още е “кървящата рана” на страната и е като независима територия.
А културата, позната на света с различни измерения, сред които безспорно най-известни са майсторите на пластиката от особено ценен вид дърво.
Страната за съжаление е и страна на слаборазвит туризъм не заради географията и забележителностите, а заради непрекъснатите конфликти.
Но съм сигурен, че светът някога ще усети истински Ангола.
Дори първо и с върха на езика си... |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
