 |
|
| ЛИЧНОСТИ |
стр.53, бр.5, година XVI, 2009г. |
|
|
Известни личности от Казахстан |
|
|
| |
|
АЛ ФАРАБИ
(873-950)
Абу Насър Мухамад ибн Мухамад ибн Тархан ибн Узалаг ал Фараби е философ, учен енциклопедист, един от видните представители на източната философия. Ал Фараби е автор на коментари към съчиненията на Аристотел (оттам и прозвището му Втори учител) и Платон. Трудовете му са повлияли на Ибн Сина (Авицена), Ибн Баджа (Авемпаче), Ибн Туфайл (Абубацер), Ибн Рушд (Авероес), както и на философията и науката на средновековна Западна Европа, където е известен с латинското име Алфарабиус.
Сведенията за живота му са оскъдни. Със сигурност се знаят единствено годините на раждането и смъртта му, както и на преместването му в Дамаск, а останалите дати са приблизителни. Cмята се, че е роден в град Фараб, където река Аръс се влива в Сърдаря. Няма достатъчно факти, за да се определи с точност етническата принадлежност на Фараби. По традиция се смята, че той произхожда от средноазиатските тюрки. Смята се, че е получил първоначалното си образование в родния си град. Има сведения, че преди да отпътува от Средна Азия, Фараби е посетил Шаше (Ташкент), Самарканд и Бухара, където е учил и работил известно време.
В Багдад, където по това време управлява халифът Ал Муктадир (908-932), Фараби изучава медицина, логика и гръцки език. Багдад по онова време е истинска Мека за тогавашните интелектуалци. Тук се намира знаменита преводаческа школа. Негови наставници в Багдад са Юхана ибн Хайлан и знаменитият преводач на антични текстове на арабски език Абу Бишър Мата. Фараби скоро става известен учен.
През 941 г. Фараби се премества в Дамаск, където остава до края на живота си, отдаден на научни занимания. В Дамаск Фараби завършва започнатия си преди това "Трактат за възгледите на жителите на добродетелния град".
Идеите на Фараби за битието са близки до идеите на аристотелизма и неоплатонизма. Според неговото учение всичко съществуващо е разпределено на шест степени - начала, свързани чрез причинно-следствени отношения.
Към философските му съчинения спадат "Слово за субстанцията", "Същността на въпросите", "Книга за законите", "Книга за постоянното движение на вселената", "За смисъла на разума", "Книга за разума на младите", "Голяма съкратена книга по логика" и др.
Терминът "бий" произлиза от древнотюркската дума "билиг", която има две значения - "управлявам" и "зная". В традицията, произхождаща от времето на Чингиз хан, тя придобива и смисъл на "сентенция", "афоризъм", "притча". Хората, които умеели да разказват и поучават майсторски, както и да решават проблемите въз основа на прецедент, се ценели изключително високо. И изобщо, както свидетелства по-конкретно дейността на бий Казъбек, красноречието, остроумието, умението да се противопоставиш, да се хванеш за думата са били важна част от международната политика и дипломацията, които често не отстъпвали по значение на двубоя между батърите (богатирите), определял понякога характера и изхода от сражението. Бият е човек, способен да вниква в проблема в дълбочина, да преценява и решава заплетени случаи, като благодарение на това оказва не по-малко влияние върху събитията отколкото хановете и законните владетели. Не случайно, когато през 1680 г. Тауке бил провъзгласен за хан на всички казахи, бии били признати за глави на "Шестте Алаша" (трите жуза на казахите, ногаи, башкорти и узбеки, към които по-късно се присъединили киргизите и това обединение било наречено "Шестте Алаша"). В Старшия жуз (съюз) - Толе бий, в Средния - Казъбек бий, в Младшия - Айтеке бий и един от киргизките бии в киргизкия улус (област от империята на Чингиз хан; административна единица).
ТОЛЕ БИ АЛИБЕКУЛЪ
(1663-1756)
Казахски обществен деец, бий на Стария жуз, един от авторите на свода от закони "Жетъ жаргъ" (Седемте устои), оратор и поет.
Толе би произхожда от племето на дулатите, от рода жанъс, в който преди него нямало нито байове (бейове), нито бии. Роден е в местността Жайсан през 1663 г.
Толе би е съавтор на свода от закони "Жетъ жаргъ" на хан Тауке. След "годините на великото бедствие" авторитетът на Толе би се повишил благодарение призива му към народа да се захване със земеделие, да започне да води уседнал живот и да усвоява добрия пример на съседните народи. Известна е неговата сентенция: "Който гледа от баща си, ще се научи да стреля, който гледа от майка си, ще се научи да шие шуби".
Толе би бил радетел за равноправие между жените и мъжете. Той поощрявал ролята на семейството в живота на човека. Призовавал народа към търпение и настойчивост. Повтарял, че ако народът е силен благодарение на единството и братската си солидарност, ще се превърне в образец за следващите поколения.
След смъртта на Жолбаръс, хана на Стария жуз, Толе би управлява Ташкент в продължение на шест години - от 1743 до 1749 г. Починал през 1756 г. в Акбурхан орда. Погребан е в Ташкент.
KАЗЪБЕК БИ
(1667-1764)
Казъбек Келдибек Улъ е популярен сред народа като Каз дауъстъ Казъбек ("Казъбек, ненадминат по слово и стил", буквално означава "Казъбек с ненадминатия глас"). Според легендата дължи прозвището си на непримиримия враг на казахите Контайчи Галден Церен, поразен и хипнотизиран от неговото красноречие. Роден е на бреговете на Сърдаря (точното място на раждането му не е известно), спада към Средния жуз. Благодарение на семейната традиция проявява красноречието и острия си ум още като дете, а с годините става прочут бий.
За ролята на Казъбек бий в съдбата на казахския народ може да се каже следното: той е сред инициаторите за създаването и укрепването на единната централизирана казахска държава, за отстояване на суверенитета и териториалната й цялост. Казъбек бий заедно и рамо до рамо с Толе бий и Айтеке бий оставя следа в историята като инициатор за обединяването на трите жуза, като един от авторите на свода от закони, приет по времето на хан Тауке, наречен "Жетъ жаргъ". В него конституционно се урежда подходът към проблемите, свързани със земята, имуществените отношения, семейството, определянето на наказания за престъпленията, международните отношения, сватосването, развода, положението на вдовиците. Казъбек лично участва в преговорите с Галдан Церен (владетел на Ойратското ханство), като се застъпва за интересите на народа, на жените, на военнопленниците. Едно от пътуванията му до калмицките владетели е свързано с освобождаването от плен на хан Абълай. Известно е, че Абълай е пленен след нападение на калмиците през 1741 г. в Средния жуз и прекарва две години в затвор. Казъбек бий вижда у Абълай голямо бъдеще, цени твърдия му характер, неговата преданост на идеята за единство на казахския народ, затова е много настойчив и успява да се пребори за завръщането му в родината, където Абълай оглавява ханството в Саръ Арка, без формално да е хан. През целия си живот Казъбек бий призовава към народно единство, към единомислие, стреми се да потушава раздорите между родовете и хановете в борбата им за власт, както и да намери достоен начин да се поддържат цивилизовани отношения със съседните народи.
Казъбек бий умира през декември 1764 г. в подножието на връх Семизбуг, при изворите на река Теректи. Погребан е в Туркестан, в мавзолея на Ахмет Ясави.
АЙТЕКЕ БИ
(1666-1722)
Айтеке би (истинското му име е Айтък) Байбек-улъ. Биографичните сведения за него са оскъдни, не са известни нито мястото, нито датата на раждането му. Предполага се, че е роден някъде наблизо до Бухара и че годините на раждането и смъртта му са 1666-1722 г. Известно е обаче решаващото му участие в съвещанието по повод обединяването на трите жуза. И домашното и училищното (медресето в Бухара) възпитание и образование протичат под наставничеството на обществения и политически деец Жалантос, прочут със строителството на медресетата Ширдар и Тилекар в Самарканд, който бил негов чичо. На 20-годишна възраст Айтеке би вече е известен бий, а на 30 години става старши бий на Младшия жуз и оттогава името му фигурира наред с Толе би, Казъбек би, както и с това на хан Тауке. Айтеке би е един от основните автори на "Жетъ жаргъ", спомогнал да се замени кръвното отмъщение, принципа "кръв за кръв" с принципа на "справедливото наказание" и "откупа", за да бъде прекратена кървавата вендета между родовете. Като помощник и съветник на самия той батър хан Тауке, участва заедно с него в отблъскването на нападенията срещу Сайрам. Заедно с хан Тауке, наречен "Велики", "Благословени", задето сплотил казахските земи в рамките на единна централизирана държава със своя собствена конституция, той спомага за постигане на известно равновесие в отношенията с ойратите и руснаците, съдейства казахите, каракалпаците и киргизите да обединят усилията си против джунгарското нашествие. Негова е сентенцията, че бият трябва да бъде на високо нравствено равнище, за да остави ярка следа с разумните си решения в душите на своите съвременници и на потомците. Айтеке би свързва справедливостта на бийовете с умението им да "разсекат конски косъм точно наполовина".
ЧОКАН ВАЛИХАНОВ
(1835-1865)
Чокан Валиханов e голям учен - историк, етнограф, географ, икономист, пътешественик, офицер от руската армия, дипломат, чиновник от руската администрация.
Като географ и пътешественик Чокан не само изследва и описва "непознати" на европейската наука места, но и повдига завесата над самия център на Азия - над хората, историята, начина им на мислене и чувствата им. Независимо дали става дума за знаменитата му Кашгарска експедиция, благодарение на която се прочува из цял свят като безстрашен пътешественик, за експедицията му до езерото Исък Кул или пътуването му до Кулджа, той навсякъде се проявява не просто като географ, икономист, етнограф, а наред с това и въпреки това пред нас се явява човек, застанал на границата между цивилизациите, способен да погледне на видяното както отвътре, така и отвън, с очите на образован европеец. Тъкмо на него световната наука дължи записания блестящ откъс от епоса "Манас" - "Смъртта на хан Кукотай и поменът за него".
Най-древните и устойчиви корени на казахския манталитет са отразени в редица от изследванията му и най-вече в статиите "Следи от шаманството при киргизите (казахите)", "За мюсюлманството в степта". Безспорно е, че Чокан е първооткривател в изследване на зороастрийската природа на шаманизма.
Прекарва две години в Петербург, където работи в Главния щаб върху подготвяната за издаване карта на Азия и участва в издаване трудовете на Руското географско общество, за член на което е избран през 1860 г. Тук Чокан публикува трудове, посветени на историята и културата на Средна Азия и на целия Изток; сред тях са изследванията му "Киргизи" (така по онова време наричали казахите), "Киргизкото родословие", "За стануването на киргизите" и други, в които е събран и обобщен огромен материал за историята и етнографията на казахите, за бита, обичаите и културата им.
Статиите "Предания и легенди на голямата Киргиз-Кайсацка орда", "Очерци за Джунгария" и други са посветени на устното народно творчество на казахите. Интересни са бележките му за особеностите на импровизаторското изкуство на акините, за видовете песни, за ритмичните особености на казахския стих. Записва народната епична поема "Козъ Корпеш и Баян сулу".
Изключителен принос за изучаване творчеството на Валиханов има А. Маргулан, благодарение на когото в периода 1961-1972 г. е издаден петтомник със събраните съчинения на Ч. Валиханов.
ХАДЖИМУКАН МУНАЙТПАСОВ
(1871-1948)
Хаджимукан Мунайтпасов е легендарен казахски борец. Многократно е заемал първо място на световни шампионати по класическа борба за професионалисти. Първият казах световен шампион по класическа борба, печелил многократно световни, регионални, руски, а по-късно и всесъюзни шампионати по класическа борба в супертежка категория. Великият атлет Мукан Мунайтпасов е по-известен и по света, и в родината си като Хаджимукан.
Участвал е в състезания в 54 страни, спечелил е 48 медала. "Батърът (богатирът) на казахския народ" е официалното му почетно звание, присвоено през 1927 г. от Централния изпълнителен комитет на Казахстан на първия казах световен шампион по борба.
За последен път се състезава през 1944 г. в районите на Южноказахстанска област, а събраната сума от 100 000 рубли превежда във фонда за отбрана.
Днес на негово име са кръстени улици в Алматъ, Семипалатинск, Астана, както и централният стадион в Астана. За него са снимани и филми: "Хаджимукан" (1978) и "Елате ни вижте!" (1985).
КАНЪШ САТПАЕВ
(1899 - 1964)
Академик Канъш Сатпаев е виден геолог и учен, организатор в областта на науката, основател на републиканската геоложка служба и на Академията на науките на Казахската ССР, на град Болшой Жезказган (крупен център на цветната металургия) и на Института по геоложки науки, който днес носи неговото име. Той е първият президент на Академията на науките на Казахстан и първият съветски академик казах (от 1946 г.). С името му е свързана една от най-ярките страници в историята на геоложките проучвания и открития на богатите природни залежи в недрата на Казахстан, организирането на широкомащабни комплексни проучвания, насочени към възможно най-бързо установяване на находища.
Сатпаев е велик и същевременно открит, достъпен, скромен човек. Природата го е надарила с красноречие, висок ръст, благородна осанка. Многократно е избиран за депутат във Върховния Съвет на СССР и на Република Казахстан, удостояван е с големи награди. Например четири пъти е получавал орден "Ленин". Носител е на Ленинска и Държавна награда, член е на Съветската и Казахската академии на науките, почетен член е на Таджикската академия на науките, както и на много съветски и световни обществени организации.
Материално въплъщение на многостранната му дейност са не само селищата Болшой Жезказган и Жездъ, а и големите минно-металургични комплекси в Централен Казахстан, в източната и южната част на страната. Негова изключителна заслуга е разработването на нефтените и газови находища в западната й част. Днес на името на този виден учен, организатор в областта на науката и практиката, обаятелен човек и отзивчив наставник, истински патриот на своя народ са кръстени малката планета Сатпаев, град в Карагандинска област, минерал, цвете, ледник и планински връх, улици, предприятия и учреждения в Казахстан, функционира Международната фондация "Сатпаев", на негово име са учредени награда и стипендия. Неотдавна бе открит негов паметник пред Казахстанския национален технически университет. ЮНЕСКО включи в календара си от паметни и юбилейни дати, чието честване протича под егидата и с участието на тази влиятелна международна организация, занимаваща се с проблемите на образованието, науката и културата, отбелязването на 100-годишнината на академик Сатпаев.
КУЛЯШ БАЙСЕИТОВА
(1912-1957)
Куляш Байсеитова е казахска съветска певица (лирическо колоратурно сопрано), народна артистка на СССР (1936), два пъти лауреат на Сталинска награда. Една от основоположниците на казахското оперно изкуство.
През 1930 г. Куляш Байсеитова постъпва в театралната студия, известна днес като Казахски държавен академичен драматичен театър "М. Ауезов", където изпълнява ролите на Агафия Тихоновна в "Женитба" от Гогол, Зейнеп в "Шахта" на Ж. Шанин и др.
През 1933 г. е включена в състава на трупата на Музикалния театър (днешния Държавен академичен театър за опера и балет "Абай"), където работи до края на живота си и изпълнява ролите на Жибек в операта "Къз Жибек", Хадиша в операта "Жалбър", на Чо-Чо-Сан в "Мадам Бътерфлай" от Дж. Пучини, Акжунус в операта "Ер Таргън" от Е. Брусиловски, Зере в операта "Бекет" от А. Зилбер, Тамара в операта "Демон" от А. Рубинщайн и др.
Руската певица Валерия Барсова пише следното за Куляш Байсеитова: "Изумителният облик на тази певица ми направи невероятно впечатление… Не бих могла да посоча певица, с която да я сравня - толкова индивидуален и своеобразен е високият, лек и прозрачен глас на казахската певица… Куляш Байсеитова е истинска гордост не само за казахското, но и за цялото ни съветско изкуство." Казахстанският национален театър за опера и балет в Астана носи името на Куляш Байсеитова.
ШАКЕН АЙМАНОВ
(1914-1970)
Шакен Айманов е казахски съветски актьор, режисьор, народен артист на СССР, лауреат на Сталинска награда и Държавната награда на Казахската ССР.
Роден е на 15. 02. 1914 г. в Баянаул (днешна Павлодарска област в Казахстан). След като завършва Казахския образователен институт в Семипалатинск, през 1933 г. пристига в Алматъ и е приет в трупата на Казахския драматичен театър, а в периода 1947-1951 г. е главен режисьор на същия театър. През годините на работа в него показва актьорско майсторство, на което е присъща яркост на психологическите характеристики. Сред най-добрите му роли са Акан сери ("Акан сери - Актоктъ" от Г. Мусрепов), Кобландъ ("Каракъпчакът Кобландъ" от М. Ауезов), Казанцев ("Нощни тътнежи" от М. Ауезов), Тихон ("Буря" от А. Островски), войникът Шадрин ("Човекът с пушка" от Н. Погодин), Петручо ("Укротяване на опърничавата" от У. Шекспир), Отело ("Отело" от У. Шекспир). За постановката на спектакъла "Абай" по романа на М. Ауезов през 1952 г. е удостоен със Сталинска награда.
Режисьор е на редица филми, включително на "Дъщеря на степите" и "Поема за любовта" (съвместно с К. Хакел, 1954), "Тук живеем ние" (съвместно с М. Володарски, 1956), "Милият ни доктор" (1957), "В един район" (1961) и др. През 1959 г. Шакен Айманов е удостоен със званието "народен артист на СССР". Като режисьор на филма "Краят на атамана" посмъртно получава Държавната награда на Казахската ССР през 1970 г. Една улица и киностудията "Казахфилм" в Алматъ са кръстени на Шакен Айманов.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
