 |
|
| АРТ |
стр.48, бр.4, година XII, 2005г. |
|
|
Надявам се Бог да има филмотека |
|
|
| Жанина Драгостинова |
|
 |
| Ингмар Бергман (род. 1918 г.) - култова фигура на световното кино |
Първият филм, който Бергман някога гледал, се наричал “Хубавият жребец”. Бил заснет по известна детска книжка. По това време Ингмар бил шестгодишен. През 1978 г. вече известният кинорежисьор пише в мемоарите си, че това първо кинопосещение така го впечатлило и омагьосало, че у него завинаги останало непреодолимото влечение към филмите. “Изпаднах в треска, от която така и повече не се отървах. Безшумни сенки обръщат към мен бледите си лица и с недоловими гласове изричат най-тайните ми желания. Толкова много години минаха оттогава, нищо не се е променило и аз продължавам да се треса от същата треска.”
На 17 юли тази година великият шведски режисьор Ингмар Бергман посрещна 87-ия си рожден ден. Две години преди това на кинофестивала във Венеция светът видя последния му игрален филм “Сарабанда”, който миналата година бе показан и у нас. На същия фестивал режисьорът е отличен и с почетната “Златна палма”. Обърнем ли се още по-назад, ще видим, че в творческата си биография Бергман има над 60 филма. Много повече са театралните му постановки, за съжаление поради локалната си обвързаност не станали достояние на културната общественост. Затова пък ги има книгите му, които ни разказват за това, което не сме успели да видим.
Трудно се пише за Бергман. Не толкова поради необятността на сътвореното от него, колкото поради факта, че почти пред всеки Бергманов филм човек застава като пред паметник. Съвършено творение, към което нищо повече не може да се добави, от което нищо не искаш, само гледаш и възможната реакция е единствено възхищението. Критиците ги определят като “класика”, а публиката вече повече от пет десетилетия затаява дъх, докато ги гледа - все едно в киносалон или на DVD.
Ингмар Бергман е роден през 1918 г. в Упсала в семейството на пастор. Възпитанието в дома на родителите му е строго религиозно. Атмосферата на лицемерие и фалш по-късно ще стане основа на много от филмите му. Героите, както самият Бергман, ще търсят любов, но все ще се блъскат в стените на студеното протестантство. 19-годишен, младежът напуска дома си и се записва да учи литература. Следване, което така и не довършва. Като студент се пали по театъра, записва се в театрална трупа, където само режисира различни постановки. Театърът го отвежда и до киното. Бергман възторжено възприема работата на известните от това време шведски режисьори Стилер и Шьострьом. Случва се така, че зимите прекарва под покрива на театъра, е летем снима кино.
Първият му филм е от 1946 г. и се нарича “Криза”. Киното обаче го приема радушно в обятията си малко по-късно - през 1955 г., когато “Усмивките на една лятна нощ” участва във фестивала в Кан и бива отличен.
Почти десет години по-късно заради кадри с еректирал пенис във филма “Персона” Бергман си има сериозни проблеми с шведската цензура. Отношенията на любов и омраза с шведската държава се задълбочават в периода след 1976 г., когато заради обвинения за укрити данъци обиденият режисьор напуска родината си и до 1981 г. живее в Мюнхен, Германия.
Бергман е синоним за възможно най-обърналия се навътре към себе си творец, измъчван от религиозна болка, обсебен от собствените си драми, душевни конфликти, халюцинации и сексуални копнежи. Във филмите си търси разговор с Бога, съзаклятничество с Дявола, показва безсмислието на света, но въпреки това не се отказва от женската ласка в онова, което може да бъде наречено любов.
Умее от всяка любовна житейска история, от всеки свой брак (пет на брой) и от всеки пореден развод да направи филм. Като най-плодоносен обаче се смята периодът му на съжителство и творческо сътрудничество с актрисата Лив Улман през 60-те и 70-те години.
Бергман обича сбогуванията, може би защото те носят тъгата от раздялата, но и трепетно очакване от неизвестното. Така през 1981 г. след излизането на екран на “Фани и Александър”, за който получава четвъртия си “Оскар”, той обявява: “Това е последният ми филм!” 15 години по-късно напуска Кралския шведски театър и остава само негов почетен директор. “Детството винаги е било най-долното чекмедже в работилницата ми”, казва той за “Фани и Александър”. Явно оттам измъква най-мъчителните истории, които по-късно ще се окажат основата за по-сетнешните драми на порасналия мъж. Тези от връщането в миналото в “Поляната с дивите ягоди”, от борбата с Бога в “Седмият печат”, от терзанията на самоубиеца в “Шепот и викове”, от невъзможността и неизбежността от съжителството в “Есенна соната”, “Сцени от един семеен живот”, “Сарабанда”... Но нищо не е последно за Бергман. Въпреки че многократно се зарича: “Никога повече!”, всички знаят, че за него винаги има ново начало. Въпреки годините, въпреки кризите.
“Дълго съм живял и знам, че самотата е нещо ужасно - признава Бергман. - Но бих добавил, че точно самотата се оказа особено ползотворна за моето творчество. Единственото, без което не мога, е киното. Надявам се, когато някой ден отида на небето, там да намеря отворена филмотека.”
Това, което Бергман е можел да вземе от живота, си го е взел. Затова сме сигурни, че един ден ще надхитри смъртта и ще си отмъкне и от нея това, което му е необходимо. А какво друго може да е необходимо на един режисьор освен филми. На живот и смърт. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
