 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.16, бр.3, година XX, 2013г. |
|
|
Историята на Хърватия в дати |
|
|
| |
|
ПРЕЗ IV В. ПР.Н.Е. с идването на гръцките колонизатори на територията на днешна Хърватия се създават условия за установяване и по-широко разпространение на античната цивилизация по източния бряг на Адриатическо море.
ОТ II В. ПР.Н.Е. културният и икономически живот, белязани от римската цивилизация, първоначално обхващат Адриатическото крайбрежие, а по-късно и вътрешността на Хърватия. Създават се редица селища, характеризиращи се с особеностите на римския град, с типичните за него форумни комплекси с базилики, курии, терми, както и с разкошни обществени сгради, предимно театри и амфитеатри. Специално място сред архитектурните паметници заема Дворецът на император Диоклециан в град Сплит.
ПРЕЗ VI И VII В. тук се заселват първите славянски племена по време на великото преселение на народите. Сред тях са и хърватите, които в различните исторически извори са споменати, разпръснати на по-обширни територии, но присъстват етнически най-компактно и исторически са най-обвързани с вътрешността, отвъд планините по Адриатическото крайбрежие.
В КРАЯ НА IX В. властта в Южна Хърватия е завзета от династията Търпимирович. Възходът на династията започва с княз Томислав (914-928), който разширява Хърватия до територията на Панонското княжество включително и през 925 г. е провъзгласен за първия хърватски крал. Апогеят на династията е свързан с управлението на крал Петър Крешимир IV (1054-1078) и на Димитър Звонимир (1078-1089), когато към Хърватия са присъединени византийска Далмация и Неретвенското княжество. Управлението на двамата владетели се характеризира и с културен просперитет, най-вече с развитие на архитектурата и скулптурата. От този период датират и първите паметници на хърватски език (Башчанската плоча).
ПРЕЗ 1102 Г. с избора на унгарския крал Коломан Арпадович (Калман Арпад) за хърватски крал е сключена персонална уния с Унгария, която трае до 1527 г. През този период в най-крайната южна точка на хърватските земи започва възходът на Дубровник, който благодарение на добре развитото си мореплаване, търговия и занаяти постига много и в областта на културата, медицината, общественото устройство, изграждането на водопроводна и канализационна система и др.
ОЩЕ ПРЕЗ XIII В. (1230 г.) българският цар Иван Асен II, считан за един от най-значимите и успешни владетели в историята на България, разрешава на дубровнишките търговци да търгуват и пътуват по цялата територия на тогавашното българско царство. В тази връзка едно от най-старите запазени хърватско-български споразумения е международният договор от 1253 г. между Дубровнишката република и България, сключен по време на цар Михаил Асен - наследник на Иван Асен II. Договорът е писан първоначално на хърватски език в самия Дубровник и определя всички области на сътрудничество между българите и жителите на Дубровник. Днес той е важен източник на историческа информация за средновековното развитие на двете държави.
В периода 1683-1699 г. по време на войните между "Свещената лига" и Османската империя големи части от Хърватия и Славония са освободени от османско владичество и са определени границите на Дубровнишката република. В тези войни участва и Венеция, която установява трайно господство в Далмация.
ПРЕЗ XVIII В. Хърватия е поделена между Хабсбургската монархия и Венецианската република. За кратко при нашествието на Наполеон в началото на XIX в. и изчезването на Венецианската и Дубровнишката република някои части от хърватските земи са обединени в рамките на областта Илирия. Разпокъсаността на страната води до продължително недоволство сред населението.
ПРЕЗ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА Хърватия е в състава на Австро-Унгарската империя. Една част от хърватите са подчинени административно на Унгария, а друга - на Австрия. Проблемът за тяхната национална идентичност не намира решение в рамките на дуалистичната монархия.
След Първата световна война при разпадането на Австро-Унгария през 1918 г. Хърватия влиза в новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (oт 1929 г. - Кралство Югославия). Въпреки че към подобно демократично обединение на южнославянските държави се стреми по-голямата част от хърватския политически елит, то е съпроводено от политически и военни репресии. Кралство Югославия се намира в постоянна политическа криза. Поради нерешени национални, икономически и социални въпроси в държавата властват политическо недоволство и напрежение.
ПРЕЗ 1941 Г., след военния крах на Кралство Югославия във Втората световна война, Хърватия заедно с Босна и Херцеговина влиза в състава на Независима държава Хърватия (НДХ). Макар че стремежът на новата държавна формация е да реализира вековната надежда на хърватския народ за независима държава, много скоро голям брой нейни граждани, разочаровани от немско-италианската окупация, предоставянето на по-голямата част от Далмация на италианците и терора, се присъединяват към Движението на съпротивата и антифашистката борба под ръководството на Комунистическата партия на Югославия и Йосип Броз Тито. През 1944 г. е конституирана държавата Хърватия като една от шестте федеративни държави в рамките на Югославия (Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора и Македония). В състава на Федеративна народна република Югославия (oт 1963 г. Социалистическа федеративна република Югославия) Хърватия се сдобива с днешните си граници.
ОТ 1974 Г. югославските републики са признати за носители на суверенитета на отделните нации и получават по-големи права. Тази политика на Тито е израз на нуждата от поддържане на равновесие между федеративните и центристки сили. След смъртта на Тито отделни ръководства, главно в Сърбия и Черна гора, демонстрират недоволство от направените промени и се обявяват открито за преустройство на Югославия първоначално в югославска унитарна и централизирана държава, а в началото на 1990 г. и на принципа на идеята за Велика Сърбия. Това предизвиква реакция в Хърватия и Словения, които настояват за преустройство на държавата на конфедеративна основа. Сблъсъкът на тези две концепции води през първата половина на 90-те години до открита агресия от страна на Сърбия, Черна гора начело на федеративната армия (ЮНА) срещу Словения (1991), Хърватия (1991-1995) и Босна и Херцеговина (1992-1995). По време на Отечествената война Хърватия понася много загуби - човешки и материални.
ПЪТЯТ ДО ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
Oт провъзгласяването на независима Хърватия през 1991 г. ключова външнополитическа цел на страната е присъединяването й към Европейската общност (ЕО) и включването й в евроинтеграционните процеси. Като средноевропейска и средиземноморска държава, която граничи с Балканите, а и с оглед на нейния исторически опит, за Хърватия принадлежността към Европа представлява естествен геополитически избор.
Началото на 2000 г. е период на следвоенна демократизация и интензивна дейност, свързана с присъединяването към Европейския съюз (ЕС) и Северноатлантическия договор (НАТО). Напредък в хърватските отношения с Европейския съюз бе подписването на Споразумението за стабилизация и присъединяване през 2001 г. (влязло в сила през 2005 г.). След него бе постигната и договореност между всички хърватски парламентарни партии за влизане в Европейския съюз, а през 2003 г. бе подадена и молба за членство.
Хърватия получи статут на кандидат-членка в ЕС през 2004 г., а преговорите за присъединяване започнаха през 2005 г. Една от важните си външнополитически цели страната постигна през 2009 г., когато се присъедини към НАТО. В края на юни 2011 г. преговорите за членство бяха формално приключили и на 9 декември 2011 г. бе подписан Договорът за присъединяване на Хърватия към Европейския съюз, който влиза в сила на 1 юли 2013 година.
На референдум, проведен в началото на 2012 г., над 66% от избирателите - две трети от населението, гласуваха за влизането на Хърватия в Европейския съюз.
В края на 2011 г. в Хърватия приключи и петнайсетгодишната дейност на Организацията за европейска сигурност и сътрудничество, свързана с процесите за извършени военни престъпления в Хърватия в периода 1991-1995 г., за завръщане на бежанците и осъществяване на техните права.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
