 |
|
| АРТ |
стр.44, бр.3, година XX, 2013г. |
|
|
Хърватските приятели на България |
|
|
| ГАНЧО САВОВ |
|
Ако проследим пътя на взаимоотношенията между българи и хървати, особено след ХV в., често ще се натъкваме на контакти, които могат да се назоват традиция. В нея словото се нарежда на първо място. И в наше време най-значимите хърватски писатели са сред най-големите радетели на приятелството между нашите два народа и литератури. С повечето от тях се запознах отблизо.
Филологът проф. д-р ИВАН ЕСИХ (1898-1966)
беше скромен и толкова тих човек, чак оставяше впечатление на напълно незабележим. Роден е през 1898 г. След като завършва философия и славистика в Загреб и Прага, през 1933 г. пише дисертация на оригиналната тема "Психология на съня" и с нея впечатлява научните среди. Преди това обаче той се насочва към литературата и с течение на годините с научната си работа стига до Хърватската академия на науките и изкуствата. Д-р Есих почина през 1966 г., покосен от дълга и упорита болест.
С него се запознах в края на 60-те години на миналия век чрез д-р Георги Янтарски - бивш библиотекар в Карловия университет в Прага. В Загреб се срещнахме в Академията и той веднага ме отведе в своя дом. Попаднах сред огромната му библиотека и архив и той ми предложи да се поровя в нея, а през това време ми разказваше за българските си пристрастия. С българския език се запознал, докато е следвал славистика в Прага. Още с връщането си от там публикува изследване за нашата народна поезия, пише за проф. Димитър Шишманов, а по-късно превежда и издава разкази от Иван Вазов, Елин Пелин и Ангел Каралийчев, романа на Йордан Йовков "Жетварят" и други наши творби. Оттогава той започва да следи нашата литература и да пише за нея, а през 1942 г. участва в първата хърватска писателска делегация, посетила България.
За него големият поет Драгутин Тадиянович ми беше казал: "Д-р Есих е блестящ библиограф и славист, отличен познавач на българската литература. Превеждаше, систематизираше данни от нея, поддържаше контакти - истински справочник! И всичко проверяваше до най-големи подробности. Каквото ми бе необходимо за българската литература, от него го намирах. Имаше изключителен архив". Именно в този архив попаднах - на невероятно богатата му документация.
С големия хърватски поет Густав Кръклец (1899-1977)
ме запозна писателят Бранислав Глумац, с когото един ден му отидохме на гости. Тогава Кръклец бе вече на 70 години, но беше жизнен и бодър и нямаше намерение да спре да пише острите си епиграми и да води седмичната рубрика с коментари на световните културни събития в хърватския официоз "Вйесник". Разбира се, всичко това вървеше заедно с чудесната му ведра и обагрена с жизненост лирика, която го поставя на първо място сред хърватските импресионисти в поезията. По този повод го наричаха "акумулатор на ведрост". В антрето, където ни посрещна, имаше закачени няколко рамки с карикатури от Илия Бешков, когото той имаше за един от най-близките си приятели още от времето преди Втората световна война. Тогава с Бешков често са били заедно - и на остров Хвар, и по градовете на Далмация, и в София. "Тогава - казваше Кръклец - Бешков ми помагаше, когато превеждах българска поезия". За своя приятел поетът добавя: "Мисля, че не можеше да се живее по-скромно от него, нито по-хубаво, когато си с него".
Когато през 2007 г. акад. Драгутин Тадиянович (1905-2007)
се прости с живота на 102 години, той бе най-големият тогавашен хърватски поет. Десетилетия наред този благородник на духа заемаше водещо място в родната си лирика.
Близостта му с България се появява през 1933 г., когато, като секретар на хърватското писателско дружество участва в конгреса на световния ПЕН-клуб в Дубровник. Там се запознава с Елисавета Багряна, Дора Габе, Александър Балабанов, Яна Язова, Бленика, Георги Цанев и др., с които завинаги остава близък. По-късно той също идва с хърватската писателска делегация в София през 1942 г. и няколко пъти преди и след войната. В неговата библиотека има няколко рафта с български книги с автографи, които е получавал от авторите, когато се е срещал с тях у нас или в Загреб, където много от тях са го посещавали.
Още през 1947 г. той, Густав Кръклец и Йоза Живкович съставят и превеждат българския раздел в Антологията на славянските литератури. Самият той превежда наши поети, но преди всичко се занимава сс изследователска дейност - особено когато става директор на Литературния институт към Академията на науките и изкуствата. Той открива редица факти от хърватско-българските литературни връзки, неизвестни дотогава - например за контактите на писателите Владимир Видрич, Ксавер Шандор Джалски и др. от начаото на ХХ в., за интереса на големия поет Иван Горан Ковачич към наши класици и др.
С писателя и популяризатора на българска литература Иво Балентович (1913-2001)
се запознах късно - през 90-те години на XX в., на една писателска среща в Белград. Той бе разбрал, че съм от България и сам дойде при мен. Сърдечен и отворен човек, той се интересуваше много за България.
У нас той идва по време на Втората световна война като хърватски кореспондент. Тогава се жени за българка и това завинаги го привързва към нас. По това време той вече е писател с няколко книги проза и това от своя страна го сприятелява с български писатели - Димитър Пантелеев, Емилиян Станев и Яна Язова, и го вдъхновява да опознае нашата литература. След войната се запознава и с Димитър Димов, Николай Хайтов, Блага Димитрова и други. В Хърватия превежда и издава няколко техни произведения - романа на Блага Димитрова "Отклонение", разкази на Емилиян Станев, Елин Пелин, Николай Хайтов и др.
През есента на 1968 г. Иво Балентович пристига у нас с намерението да се срещне със стара приятелка на семейството - известната писателка Яна Язова, която политическата власт у нас тогава е изолирала напълно. Разговорът му с нея е дълъг и в него Язова разкрива множество неизвестни факти от живота около нея. Целият разговор Балентович публикува в своето списание, а малко по-късно той е преведен и у нас.
Иво Балентович е автор на повече от 25 тома с романи, разкази, есеистика и поезия. Той е издавал и известното литературното списание "Сусрети" (Срещи), където публикува разговора с Яна Язова и във всеки брой е отделял място за българската литература.
Запознавайки се с българските поети Радой Ралин и Блага Димитрова, Весна Парун (1922 - 2010)
- най-голямата хърватска поетеса на ХХ в., се сближава с България толкова силно, че възкликва: "Обикнах България като своя". Вродената й жажда за опознаване на света я довежда в България през 60-те години на XX в. Тя се задържа тук почти три години, после пътува още толкова и пише чудесната си стихосбирка "Вятърът на Тракия", литературния си пътепис "На другото море" - стихове за българския пейзаж и народ. През 90-те години публикува и прочувствени есеистични текстове за България, който показаха, че тя наистина завинаги остава привързана към нас. Ето какво можем да прочетем в тях: "Къде ли не съм била в тази страна! След като я обиколих цялата, защо ли все още неспокойно я диря? Всяка стъпка ме сближава с нейната истина и ми донася нова радост и вдъхновение..."
Видният хърватски филолог акад. Далибор Брозович (1927 - 2009),
който дълги години ръководи енциклопедичния институт при Хърватската академия на науките и изкуствата, бе един от най-големите авторитет в областта на лингвистиката и на българистиката в Хърватия.
По една от родовите си линии потеклото му е българско. Като дете той прекарва много лета при баба си в Казанлък и тук научава добре български. По-късно, като славист ориентира научните си интереси и към българския език, към различните феномени в него. И понеже се занимаваше и с литература, той се посвети и на нея, превеждаше българските поети Николай Лилиев, Теодор Траянов, Кирил Христов и др. Всичко това го постави в един момент и начело на Хърватско-българското дружество.
Акад. Брозович е известен и като непреклоним застъпник за авторитета на българското езикознание в света. Това се доказа в един дълъг период от 60-те години на м.в. насам, когато комунизираната ни академична номенклатура по конюнктурни съображения оттегли българските материали от епохално значимия славистичен атлас. Така мястото на България бе се превърнало в бяло петно. Но акад. Брозович се залови с голяма енергия да поправи тази аномалия и успя да предотврати това в общоевропейския атлас, като българският език бе включен в него.
Вярвам, че първото нещо, което би направила Дубравка Угрешич (р. 1949 г.),
ако разбере, че наблизо има българи, е да им се представи. Една от най-значимите хърватски писателки, и то със световна известност, се оказва наполовина българка - майка й е от Варна.
Още като студентка тя написа първата си книга и получи национална награда за нея. После, вече като университетски преподавател в Загреб и в още редица градове на Европа и САЩ, се заредиха няколко нейни романа и книги с есеистична проза, които бяха преведени навсякъде по света и бяха наградени всички до една. Творчеството на Д. Угрешич се утвърди със своя изискан постмодерен маниер и с дълбокото си проникване до същината на съвременните процеси. Тя говори превъзходно, увлекателно и убедително с езика на новите поколения.
"Пътят ми из чужбина нерядко се кръстосваше с български писатели, от което винаги ми става безкрайно приятно - казваше Дубравка Угрешич. - Голямо впечатление ми направи познанството с писателите Борис Христов и Блага Димитрова... А от майка си вземах да чета български книги, които тя получаваше от България, а когато се случи да дойда до София или Варна, също си набавям български книги."
Разбира се, хората на перото - писатели, преводачи, публицисти, приятели на България, не се изчерпват с тези имена. В наши дни дълги години представяха българската литература още писателите и преводачите Лео Държич, Златко Горян, Иванка Верич Войт и още няколко други творци.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
