 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.23, бр.3, година XIII, 2006г. |
|
|
Дух и пари. Kапанът в европейските взаимоотношения |
|
|
| Адолф Хол |
|
Попаднах на тази тема първоначално чрез съчинението “Дух и пари” на Рудолф Волфганг Мюлер, докато работех над книгата си за Франциск от Асизи. Мюлер изследва връзката между появата на първите монети в Древна Гърция и най-ранните кълнове на саморазбиращото се вече за нас Аз-съзнание, паралелно с началото на западноевропейската философия, на театъра и демократическата форма на управление - всичко това между 600 и 500 г. пр. Хр. От Мюлер се научих едновременно да мисля за дух и пари. Подобен епохален преход се е извършил между 1200 и 1300 г. сл. Хр., когато в Италия капитализмът е изпълзявал от пелените паралелно с францисканската спиритуалност. Тогава е била родена Европа.
Безимотният на собствен гръб е демонстрирал какво струва хуманността - чрез известните Стигми на Христос. Идеята за разпнатия Иисус много тясно е била свързана с разбирането, че Спасителят на християнството е водел беден живот. Затова Франциск изгражда своята житейска програма върху една етика без собственост. Епископът на Асизи е разбирал доста точно радикалността на тази концепция. Трудно е да не притежаваш нищо земно, казал той на Франциск. Господарю, отвърнал светецът, ако искахме да притежаваме нещо, то би трябвало да имаме и оръжия за наша защита. Оттук произлизат всички спорове и пречат на любовта. Затова не желаем да притежаваме нищо. В своя одобрен от папата правилник Франциск от Асизи пише: “На всички другари заповядвам никога да не приемат пари под каквато и да е форма, дори и чрез трети лица.”
По този начин християнска Западна Европа се сдобива с един аскетичен и изключително мобилен елит, който принципно отрича парите и собствеността - и това в епохата на първите опити за прохождане на ранния италиански капитализъм. Съвсем скоро на дневен ред бил поставен францисканският въпрос, с който в продължение на сто години папи и университети е трябвало да си блъскат главите. Защото позовавайки се на достойния житейски модел на крайно бедния Христос, Францисканският орден делегитимира политическата реалност на една църква, която владее най-малко една трета от земите в Европа.
В този спор за бедността, както е наричан в научната литература, основна роля играе теологът Пиер дьо Жан Олио (1248-1298) от Безиер (Южна Франция). През 1260 г. Оливи - така го наричат в изворите - става францискански монах, през 1268 г. е изпратен да учи в Париж и през 1282 г. е трябвало да подпише опровержение, понеже много от тезите му били цензурирани. След това преподава от 1288 до 1290 г. във Флоренция към Kонвента “Санта кроче” и създава през последните години от живота си двете най-важни съчинения сред своите трудове, а именно (краткото) Писмо до синовете на Kарл II Неаполски и (пространните) Беседи за Апокалипсиса. Няколко години след смъртта му започва кампания на умерените францисканци срещу личността и делото на Оливи. Неговите съчинения са обявени за еретични, зловещи и богохулни, тленните му останки са ексхумирани и отстранени, а гробът му разрушен. И всичко това, понеже Оливи бил смятан за най-влиятелния теоретик на строгата фракция във Францисканския орден, която не търпяла никакъв компромис по въпроса за имуществото и предсказвала скорошен край на реално съществуващата църква - позовавайки се на съчиненията на починалия през 1202 г. абат Йоахим Фиорски, предрекъл скорошно настъпление на Третата световна епоха, която щяла да бъде под закрилата на Светия дух и която нямало да има нужда от никакви служебности и от никаква църковна йерархия.
Не само думичката capitale, но и понятието принадена стойност (valor superadjunctus) се срещата в трактата на Оливи. Във Флоренция, където той преподавал, общината имала големи финансови проблеми. Градът трябвало шест пъти да увеличи старата си площ чрез строежа на нови стени. Това струвало много пари. Оливи се застъпвал за даването на заеми, в ясното противоречие с църковната забрана на лихвите. Обществените задължения не представлявали за него никакъв проблем, те трябвало да облекчат гражданите от потискащите данъци. Поради това Оливи е представян като един от най-смелите застъпници на ранния италиански капитализъм. Той олицетворява бунтуващия се монах, мразен от кардиналите, почитан от обикновените хора, до когото са се допитвали банкери и градски политици. Този категоричен противник на каквато и да е употреба на пари вътре в своя орден, е бил очевидно един от първите застъпници на бюргерското богатство и финансово-капиталистическите методи. Францисканският идеал за аскетичен живот не е означавал за Оливи отричане на собственическите и парични интереси у градското население. Оливи се е радвал на закрилата на кралските семейства в Арагон и Анжу, които от своя страна са имали достатъчно причини да подкрепят спиритуалците и за които изземването на църковни имоти е щяло да бъде много добре дошло - както в случая с разпускането и експроприацията на силния Орден на тамплиерите от страна на Филип Kрасивия в началото на XIV в. във Франция.
Двайсет години по-късно спорът за собствеността бива брутално прекратен посредством папската курия в Авиньон. През 1323 г. папа Йоан XXII обявява за еретично твърдението, че Христос и апостолите не притежавали нито лично, нито общо имущество, а пет години по-късно наредил да се затвори ръководителят на Францисканския орден Михаел от Цезана. Kогато Михаел успял да избяга с няколко други радикални францисканци, се установили в Мюнхен в кайзерския двор на Лудвиг IV Баварски, където продължили дискусиите с папската власт на високо теоретично ниво. В Италия францисканецът Бернардин от Сиена, един от напредничавите икономисти на ватрочентото, станал известен чрез своите проповеди, доразвил идеите на Оливи до една политическа икономия.
В случая със спиритуалците става въпрос за споменатото вече учение за трите епохи. В тази историческа теология Бог Отец определя хода на нещата от Адам и Ева до раждането на Христос. От този момент Синът Божи управлява процесите. Светият дух, досега по-скоро на втори план, отговаря за бъдещето, и то някъде от 1200 г. По този начин християнският двутактов модел в историята на човечеството - преди и след раждането на Христос - се превръща в един триизмерен план, и забележете, създаден не за отвъдното, за Вечния живот като окончателно състояние, а с вътрешно динамизирани светове като концепция за една бъдеща визия за този свят без прелати и князе.
По време на спиритуалистите тази концепция е била езотерична, с което искам да кажа само, че е била достъпна за посветени. Но сега тя отдавна се е превърнала в екзотерична, определяйки мисленето ни по следния начин: първо, историята има смисъл. Второ, историята протича в три последователни периода. Трето, историята се подчинява на закона на прогреса.
Чрез това по-висше знание (intelligetia spiritualis) спиритуалците са се чувствали легитимни да вземат властта под формата на колективно върховенство и да бичуват недъзите на народите с желязна сопа.
До това, разбира се, не се е стигнало. През почти осемдесетгодишния си разцвет те са намирали понякога много могъщи благодетели, например в лицето на кардинал Отобоний Фиеши. Ала те никога не идват на власт. Пред лицето на една корумпирана църква те изглеждат по-скоро симпатични.
Нашият век е видял много паради на аскетични мъже, ала малцина от тях са били така миролюбиви като Ганди. Общото между всички е, че са третирали зле телата си, всички те са вярвяли в едно по-висше прозрение, всички те са били готови да платят с живота си своята мисия. Средновековните спиритуалци са предприели поход през вековете, монашеското расо се е превърнало в костюм или униформа. Вярата си в Бог са я загубили по този път, но целта им не се е променила: благото на цялото човечество. Интересно е каква е тяхната роля в европейския и вече глобален модел, чието начало се опитах да разпозная през XIII в.
Така за пореден път се връщаме на Оливи. Kакво е накарало този загадъчен човек, при все францисканската му омраза към парите, да общува така спокойно с флорентинските търговски капиталисти? Тази, от съвременна гледна точка, направо крещяща амбивалентност не е притеснявала Оливи. Той ни е оставил едно голямо и амбициозно дело, свързано с всичко, принадлежащо към дейността на един високосхоластичен учен, между което и разглеждането на етико-икономическите въпроси. Явно не му е идвало наум, че подобни разсъждения по политическа икономия биха се намирали в противовес с неговите грандиозни историко-теологически представи. В никакъв случай той не е помислял за християнството, отказващо се от всякаква лична собственост, дори и при условията на предстоящото Трето царство на Светия дух. Детайлирани конструкции на бъдещи обществени форми идват на мода едва 250 години след Оливи, с “Утопията” на сър Томас Мор. Тенденцията в историческата теология на Оливи се е насочвала по-скоро към поверениците на Христос, т. е. с днешни думи към онази част от елитите, която е легитимирала феодалния управленски апарат. На тях, от папата до последния селски поп, той е предричал скорошен край. Несъмнено по този начин Оливи е помогнал да се измъти капиталистическото яйце, което вече се е намирало в гнездото. Франциск, беднякът от Асизи, над чийто гроб се извисявали вече сводовете на двата божи храма на новата базилика, сигурно не е подозирал подобно последствие на своето дело. За последен път някой бе проверил и отхвърлил движещите сили на огромното движение, преди колата на прогреса окончателно да тръгне с гръм и трясък и той е Франциск, последният християнин. Kато никой друг след него той се е изправял физически чрез начина си на живот, срещу силите на новото време. Това, което е искал да предаде на хората, не е било нова теория, а една стара практика - тази на Иисус Христос.
Именно по този начин, това е много странна кулминация, той решително е засилил самосъзнанието на обикновените хора на Флоренция и където и да било, предал им е съзнанието, че са субекти в процеса, разрушил е старата рамка на християнството. За да бъдат взривени идеалистично мудните моменти в системата, така би могло да се нарече този процес, е бил нужен аскетичен авангард, който е притежавал привилегировано знание, както и съответната безцеремонност.
Днес никъде в Европа не могат да се срещнат аскетични елити. Духът е емигрирал в културната сфера и произвежда симпозиуми, фестивали, изложби, мероприятия, чиито брой постоянно нараства, субсидирани от обществени средства и от спонсори със звучни имена от бизнеса. Спиритуалността се поддържа в един езотеричен и новорелигиозен контекст, продава се на туристи, използва се терапевтично. Всичко това въздейства доста отпускащо като игрова размяна между дух и пари, а не като напразен опит да се откъснеш от “много здравата обвивка”, която според Макс Вебер си е създал капитализмът.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
