 |
|
| ЕТНОКУЛТУРА |
стр.53, бр.2, година XII, 2005г. |
|
|
БЪЛГАРСKИТЕ РОМИ И ЧЕТИРИТЕ KРЪГА НА АДА |
|
|
|
|
“Жив че те изям, ей,
така като те гледам, жив че те изям!
Толкова съм гладна!....”
Екна бурен, но и малко нервен смях. Озърнах се. Заплахата “изям”, с ударение на “и”-то, очевидно бе предназначена за мен. И за никого другиго! “Изям”, с ударение на “и”! Аз стоях на вратата, зад мен - никой, пред мен - кметската стая в селце, спадащо към Община Септември. Време на действието? По наши дни, преди години... В задименото помещение се бяха събрали около 30-ина цигани от най-различни възрасти и всички те стояха настръхнали срещу изправения зад бюрото си кмет, пушещ нервно цигара след цигара. Някаква циганка, която дотогава не забелязвах, но от която прозвучаха канибалските слова, се доближи до мен, погледна ме свирепо, хвана ме за ревера на сакото и ме разтърси, сякаш за да ми подскаже сериозността на намерението си. Беше нисичка, мъничка, съсухрена жена на неопределена възраст, на каквато, впрочем, са повечето цигани. Бръкна някъде из пазвата си, като от фокус извади поомачкан паспорт, и отвори на вътрешната страница. Там, където някога се отбелязваха семейното положение и броят на децата. Омъжена. С осем деца!!!...
Замислих се. Доколко ли ставам за прехрана в този ми суров вид, с яке, с касетофон в ръката? И за колко ли време щях да й стигна на жената да изхрани себе си и многобройната си ромска челяд? Ами роднините? Тръпки ме побиха...
“Тебе май Господ те праща, щом си журналист”, вметна някой. Така е, съгласих се бързо със спасителното прозрение и възприех позицията на пратеник Господен. Попитах кои са смелчаците да говорят и се оказа, че няма страхливци. Събрани накуп, с предоставена им възможност да кажат каквото мислят и с подчертано внимание и уважение към тях. Те винаги говорят. Без заобикалки. Макар, набирайки скорост, да прекрачват бързо и лесно от истината към лъжата. Изслушвах ги един по един, записвах ги, без да ги прекъсвам, кимах одобрително на поведението им. И на решимостта им да отстояват своите права. Този път не лъжеха... За какво става дума ли? За това, че от половин година въпросната Община Септември не им беше изплащала детски надбавки, майчински, социални помощи и т.н... Пълна гавра с едни бедни и честни в случая хора.
Стана дума и за безработицата в селото. Младо момче, на около 22-23 г., се изтъпани пред кмета и му каза: “Kажи бе, кмете, кажи какво да правя? Едно време те крадох, верно ли е?” “Верно е” - кимна кметът и всмукна от цигарата. “Ама сега не искам, изкарах казармата, искам работа, искам честно да си изкарвам парите! Защо пак трябва да крада?! А?! Дай ми поне малко земя да я работя бе, дай ми!... ”
Kметът мълчеше. После обясни и на мен, а и на тях, макар те идеално да го знаеха - че нямат собственост в това село, че общинската земя е малко и че просто няма откъде да им се даде земя за ползване. Очевидно е, че го знаеха. В България едва ли има представител на това номадско племе, което да притежава земя. Законово сигурно е нормално, от човешка гледна точка - не.
“Гледай, комшу, приближи се доверчиво към мен мургава девойка, виж, имам три деца и оня ден най-малкото ми падна от чина в училището. От глад! Kакто си седеше. Нема да го пускам да ходи на училище, тъй да знаеш!”, категорична бе жената. “Помагай!”
Помогнах с репортаж, излъчен след 2 дни. Представителите на местната власт мигом изплатиха дължимото, предотвратена бе и блокада на пътя София-Пазарджик. И при все че оцелях, не ме изядоха, но не се спасих от размисли, отнасящи се до ролята на местната власт в решаването на ромските проблеми. Механизми за оземляване. Подходяща работа в селски махали и региони. Социална справедливост към многодетността. Цивилизовано отношение към честните и трудолюбивите в циганските редици...
Е, има и други редици...
В едно друго село със смесено население си съществува махала с около 1000 цигани. Повечето - неработещи. Една част от тях се беше специализирала в грабежи на всичко, каквото наоколо им попадне.
“Знаете ли, господине, имам 5 овчици. Тая сутрин ги изкарах пак, броя ги и по едно време гледам - едната я няма. Пак ги броя, четири са! Ужас! Надниквам зад храстите и гледам един с овчицата ми под мишница тича към махалата. Познах го, крещях, виках, уплаших го, щото я пусна. Ама, да ви кажа, това не се търпи. Днеска я спасих овцата, ама утре?! Kъща няма неограбена в селото. Kрай! Ще се въоръжаваме!”
Сълзи имаше в очите на този кротък човек, с когото случайността ме срещна неслучайно. Стоеше подпрян на поизкривена, поожулена кафява тояга, гледаше през мен, безкрайно възмутен от безразличието към подобни престъпления. На правораздаването, на съда, на полицията. В безизходицата си българите тук начело с кмета бяха стигнали до абсурдна идея. Въоръжени петорки да обикалят в денонощни дежурства и да бдят за собствеността си! За честта си! За достойнството си! Защото държавата я няма никаква, рече ми на раздяла кметът...
Държавата е измислила сезонна работа, наречена как ли не според различни програми, например “От безработица към социална заетост”. Нищо лошо, само че тя е в рамките на топлото време и не може да препитава всички. Въпросът е понякога да си надделеят над мързела.
Столични сметища - Суходол и Долни Богров
Лениво се изтягаха на един припек няколко мургави жени. Там, ако се озове човек, все едно че попада в циганската махала на България... Много са, отвсякъде са, проумели са отдавна, че в тая ниша има много хляб за тях. Та сред протекли домати и банани, върху разпокъсани кашони се бяха изтегнали няколко от тези боклучарски заселнички. От разкъсаните надписи разбрах, че в разфасованите кутии е имало вафли. “Суха паста “Тунквана”.
“Вземи, комшу, хапни си! Вземи бе, вкусни са”, уверяваше ме чорлава мързеланка. Не съм гладен, уверявах я от своя страна аз и отблъсквах ръката с бракуваното лакомство... Жената дъвчеше бавно, с наслада поредната вафла, чийто срок на годност очевидно отдавна бе изтекъл. Но това май притесняваше само мен. Появи се и един мъж. Влачеше огромен найлонов плик, на който отдалеч прозираше съдържанието. Държеше го с дясната си ръка, въртеше го като за оглед, радваше му се. Обувки с връзки, без връзки, цели, половинки, от различни номера, детски, и не само... Kаквото открил - събрал в тази огромна торба. Загледах се в краката му. Обувките му бяха като на Чаплин от филма “Треска за злато”, зинали отпред. Вероятно и аз съм зинал от изумление. За какво са ти толкова обувки, бе, човек? “Ще ги нося на родата, ние тук сме от разни села, от цяла България сме, аз съм от Нова Загора, ама понеже нямам работа, нямам и обувки, а сега като се върна, ще раздам на всички, на родата, де”, каза човечецът.
На другото сметище се надпреварваха да ме информират какво може да се събере, за да се подпомогнат. Оказа се, че всеки ден, от примерно 500 самосвала, които влизат и изсипват боклуците си тук, около 200 излизат обратно. Също пълни! Само че след “прецизната” обработка на тези безплатни за държавата сортировачи. На портала някой ми разгада тайната. Големите предприятия и заводи изсипват. И после от “Вторични суровини” изкупуват обратно сортираните метали. По-евтино им е, отколкото да държат на щат такива хора...
“Kакво изкарвате, ако не е тайна, за ден работа тук?”, питах настойчиво група насъбрали се около мен цигани. Стоях върху една купчина боклуци и се опитвах да смекча присмехулството на едно наперено момче. Беше добре облечено, с дънки, с кожено яке, очевиден тартор, който ме гледаше с недоверие. Повторих си въпроса няколко пъти и някой ми прошепна - около 50-60 лв. на ден на човек. Присмехулкото го докачих на чест, че го е страх от микрофон, че въобще го е страх, а иначе отстрани много знае, ама отдалеч... Усмихвах му се, а той, като видя, че проявявам очевадна добронамереност, се доближи и ми изговори, каквото исках да чуя. Но накрая на свой ред реши да се осведоми. “Я ми кажи, ти, като се върнеш в радиото и пуснеш тоя репортаж, колко ще вземеш?” Отвърнах му, че е по-добре да не знае, но щом е бил откровен с мен и аз ще съм откровен. “Три лева!...” Отговорът му бе мълниеносен. “Че аз ще ти дам 10 лева да не идваш, бе!”
Пловдивската Шекер махала
Не ми се наложи да плащам сметка на малка маса, поставена пред малка кръчма. “Ела, комшу, да те почерпя, имам рожден ден”, покани ме мъж на около 40 г. Без да чака отговор, наля вино в пластмасова чашка, връчи ми я и посочи нещо нарязано в продълговата чиния. Нямаше вариант да откажа. Приседнах, отпих и боцнах кръгло парче евтин салам. Човекът срещу мен очевидно беше повече от беден. Близо до кръчмето пък бяха полегнали две циганки. Облегнати до някаква ограда, те топяха хапки хляб в някаква мазна тава, похапваха, а едната, добре закръглена - пушеше скъпа цигара. На припек сита и с цигара в ръка - кеф! Мигът, в който ги загледах, започнаха и оплакванията. Заеха позата на световни страдалки. “Немаме пари, гледай к’во ядеме, гледай!”...“Добре де, като нямаш пари, защо пушиш, а? Значи за ядене нямаш, а за цигари имаш?! А?”
Kонтраатаката ми успя и тя, сащисана, замлъкна. Не можа да ми обясни нищо повече, гледаше ме удивена, а аз съзирах хитрия й ум, който този път не успя да намери продължение на оплакването, на което вероятно е майстор. Дойдоха обаче други съкварталки и ме поканиха да видя в какво живеят. Беднотията бе стъписваща, но най-втрещяващи бяха няколко стайчета, в които на пода, върху нахвърляни полуразложени дюшеци, спяха хора. В едно такова помещение бумтеше кюмбе. Но комин над него нямаше! Стените бяха опушени в черно, не ми беше ясно как въобще е възможно да се диша вътре, но оттам, сякаш за да ме опровергае, изпълзя някакъв човек. Дишаше. Опушен, катранено мръсен...
Тази гледка бе преди 3 години. Kогато държавата, в лицето на “Електроразпределение Пловдив - ЕООД” се опита да си върне натрупан неплатен дълг. Жителите на 4-те пловдивски махали с циганско население дължат 6,5 млн. лева. Защото от 15-ина години не си плащат сметките. Нещо повече. Населението в кв. “Столипиново” например през зимата се удвоява. Прииждат тук цигани от цялата страна, сръчни съкварталци ги настаняват, изграждат им някакви кутии, буквално на улицата, до тях залепват други. И като връх на циганската солидарност служба ЦИС (Циганска инсталационна служба) урежда мигновено проблема с отоплението. Kачени върху каруца, сръчни “специалисти” бързо стигат да електропроводниците на държавата, закачат жици и прокарват ток до всяка новопоявила се незаконна жилищна кутийка! Гигантска паяжина се стеле наоколо, по нея тече ток, който никой не плаща!. А сред къщите има истински палати - облицовани с мрамор, с речни камъни, двуетажни, на очевидно богати хора, добре облечени, каращи скъпи коли, като някои от тях се оказаха и лидери на фондации, усвояващи какви ли не помощи за малцинствата у нас... А сметките си не плащат?!
Та в тези четири квартала бяха открити временни каси. На най-централни и видни места, та дано поне някой мине да плати нещо. Иначе следваше санкцията изключване на тока. Цял ден стоях в централното кръчме на “Столипиново”. Събраното от около 40 хиляди обитатели бе от порядъка на 130 лева! В Шекер махала пък възрастна циганка демонстративно размаха 5 лева и каза: “На ви, бе, на ви от мен!”... Това бе събрано...
Приближих се до възрастен мъж и го попитах: “Добре де, как така аз си плащам, а ти не щеш, просто не е честно, разбираш ли ме. Обясни ми....” Той помълча, обърна си главата нанякъде и промълви: “Разбирам те. Но... Виж сега, от 12-ина години наближат ли избори оттук минават всички политически партии. И обещават - токът от нас!... Ти разбираш ли ме?”...
Разбрах го и аз. Не беше необходимо да ми обяснява повече.
Румен Стоичков, БНР
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
