 |
|
| Общество |
стр.29, бр.2, година XII, 2005г. |
|
|
Kато в приказка от Андерсен |
|
|
|
 |
| Кралското семейство, от ляво - престолонаследникът принц Фредерик, от дясно - принц Йоаким |
И ето ме cтоя пред високите порти на двореца “Кристиансборг”. Последна снимка в основите на стръмното стълбище, което води към приемната на двореца. 9 февруари 2003 г. е и, разбира се, духа леденостуден вятър. Нищо ново за тази плоска страна със скромните най-високи 173 метра над морското равнище.
В деня, в който чества 25-годишнината си в служба на Кралството, всеки служител на датското Министерство на външните работи получава поздравително писмо със стандартен текст, подписан лично от държавния секретар на външните работи.
А аз имах щастието да бъда изненадана и с отличие за специални заслуги - сребърен медал с корона. Разбира се, не всеки служител на министерството е имал честта съвсем сам да “представлява цяло кралство”, както обичам да се шегувам. Но явно една от причините за даването на това отличие е фактът, че добре съм се справила като шеф, секретар и шофьор на дипломатическа кола в периода януари 1989-юли 1990 г. Поради икономически причини датското правителство затвори четири свои посолства в различни части на света, а тук, в София, преобразува посолството в Търговска кантора. Тогава тя се намираше на бул. “Цар Освободител” № 10, в центъра на всички важни за страната ни събития. На моите, понякога доста тревожни телекси (тогава нямаше нито факс, нито интернет) до министерството в Дания пристигаха по скандинавски спокойни отговори от рода: “Колко интересно! Сигурно е много вълнуващо при теб сега!”
Бързо изкачвам стълбите, разсеяно хвърлям поглед към войниците, които стоят от двете страни на арката, и се озовавам в гардеробната. Доста по-рано от определеното време е, но вече има много окачени палта, шапки. Доста енергично се “разопаковам” и след малко се озовавам в обширна и добре осветена зала с висок таван, дървени пейки покрай стените, огледала и картини по стените. В единия ъгъл около дървена катедра се навъртат няколко мъже.
“Служителите в двореца. Те трябва да знаят.” Казвам си името и веднага усещам сърцето ми как бие някъде в гърлото. “Заповядайте г-жо Мирска, ще бъдете повикана.” Радвам се, че не става необходимо да обяснявам за придружаващото медала писмо, в което пише кога и как бих могла да изкажа благодарност на Нейно Величество за високата чест. Още докато бях в София и уреждах пътуването си от българското посолство в Копенхаген и няколко датски приятели ми казаха, че такива писма не се изпращат на чужденци. “В двореца нямаме практиката да приемаме чужди граждани, награждавани с кралски ордени на аудиенция при Н. В.”, казал служител от Канцеларията на кралицата.
Не бива да ме учудва учтивото обръщение “Вие” на дворцовия служител. Нали само тук то все още се използва. Но ми прозвучава малко необичайно. Преди повече от петнадесет години датчаните постепенно наложиха неформалното “ти” и на улицата, и в учрежденията и като форма на обръщение към по-висшестоящите. Датчаните винаги са ме впечатлявали с нестандартните, ненатрапващи се решения на наболели социални проблеми. Това бе само една елегантна форма за преодоляване на отчуждението между хората, независимо от социалния им статут.
Побързвам да приседна. От вълнение гърлото ми е пресъхнало. Познавам добре вродената практичност на датчаните и не се съмнявам, че са предвидили и тази малка подробност - до една колона има няколко кани с вода и чаши. Отпивам няколко глътки, поотпускам се и докато репетирам на ум обръщението си към Нейно Величество, започвам да оглеждам присъстващите. Групичката на военните е най-колоритна. До лъскавите копчета, шнурове и катарами са наредени и не един и два ордена. Разговарят оживено, но тихо и често се усмихват.
Ето и по това си приличаме с датчаните, разсейвам се аз - хубавото чувство за хумор. И все пак e различно. Tе умеят да го показват по един непринуден, дискретен начин. Дори в една толкова тържествена обстановка. Всъщност нищо в поведението на присъстващите не подсказва, че се случва нещо особено, специално. Почти всички са облечени във всекидневно облекло. Някои често-често поглеждат часовниците си. Обикновен работен ден е.
До мен присяда симпатична жена с побелели коси. Заговарям я. Оказва се, че 40 години е работила в общината на град Одензе, а нейните колеги писали до Канцеларията на Двореца и предложили да получи медал за дългогодишна добра работа.
Одензе. Била съм там, но много отдавна. Как е музеят на Ханс Кристиан Андерсен?
През 2005 г. ще празнуваме 200 години от рождението на Андерсен и вече сме в трескава подготовка. Всъщност, аз съм пенсионер, но ще съм им необходима и затова ще участвам като доброволец.
Знаеш ли, че Н. В. днес няма да приема. Още не се е възстановила от операцията. Ще ни приеме престолонаследникът.
Събеседничката ми се беше информирала от интернет рано сутринта, преди да напусне дома си.
Обзема ме паника. А как беше обръщението към престолонаследника?
И точно в този момент до мен се доближава един от служителите и тихичко ми казва:
- Г-жо Мирска? Моля последвайте ме.
Само след десетина крачки се озоваваме в неголямо преддверие. Питат ме дали имам бели ръкавици и веднага ми посочват един стол, върху който са наредени много такива, в най-различни размери.
- Извинете, а какво да правя с книгата?
Бяха ми казали, че Н. В. предпочита нейният гост след формалните думи за благодарност да поведе някакъв разговор. Толкова са разностранни интересите на Н. В., че човек не би могъл да се затрудни при избора на темата. Когато става дума за елегантност, познания, интелект и артистични способности - датчаните дават на своята кралица винаги най-високите оценки: превежда от френски, рисува гоблени, марки, създава сценични костюми. Всеизвестен факт е нейният огромен интерес към археологията. Н. В. е участвала и в много археологически експедиции. По време на официалното й посещение в България през 2000 г. в програмата й беше включено посещение на едно от най-новите открития у нас в Старосел. Благодарение на помощта, оказана от кралица Маргрете II, обектът е покрит с дървена конструкция, която го предпазва от капризите на времето.
Не разбирам нищо от археология, но съм се въоръжила с книгата и с автографа на проф. Божидар Димитров “Българите - първите европейци”, току-що излязла на английски.
Много интересно! Разбира се, че може да я вземете с Вас. Престолонаследникът ще я предаде на Н. В.
- Г-жо Мирска, радвам се, че сте тук. - Към мен се приближава друг от служителите, чиято задача явно е да подготвя влизащите. - Толкова хубави неща четохме за Вас.
Явно съм повдигнала доста високо вежди, защото той продължава все така дружески: Не се притеснявайте. При нас не е толкова “строго” както в Английския двор например. Н. В. прави тези аудиенции не толкова заради хората, които са получили медалите, колкото за себе си. Н. В. държи да се среща и чува мнението по различни въпроси директно от своите поданици. И тази аудиенция е прекрасен повод за това.
Едно от качествата си, с които кралица Маргрете II е спечелила сърцата на своя народ, е непринуденият, естествен контакт, който успява да създава с всеки, който има желание да разговаря с нея. Уверих се в това със собствените си очи, когато по време на същото това посещение у нас Н. В. дойде в посолството. На чаша вино бяха поканени всички датчани, живеещи в София. След като обиколи всички стаи и се запозна с всеки от нас, служителите в посолството, Н. В, обърна на всеки внимание, но най-дълго разговаря с един датчанин, най-обикновен пекар, който от няколко години се опитваше да започне производство на датски хляб у нас.
По молба на една българска фирма аз поднесох на Н. В. един скромен подарък и не мога да забравя как, след като надникна в кутията, тя много мило, по детски се зарадва.
Мисля, че и всички, около петстотин българи, също останаха очаровани, когато Н. В. посрещна всеки от тях с протегната ръка, усмивка и дълбок поглед в очите, вечерта в Народния театър по време на приема, който тя даде в чест на нейните домакини - президента на Република България и съпругата му.
Сега е Ваш ред, г-жо Мирска. И не сваляйте ръкавиците, моля.
И така, с книгата в ръка, неусетно правя няколкото стъпки до вратата, пред която стои мъж с перука и ливрея. Не, не бях попаднала в приказка на Андерсен, защото отчетливо чух как той ми казва:
Аз съм тук, за да отварям и затварям вратата.
Посрещат ме най-хубавите, леко срамежливи сини очи на чаровен младеж. Ръкостискане. Благодарности. И веднага започвам да говоря за книгата, която нося. Изглежда съм попрекалила с обясненията, защото след това си спомних, че престолонаследникът на два пъти ми благодари и каза, че ще я предаде на Н. В., “която много ще се зарадва”. Книгата вече лежи върху единствената мебел в стаята - малка масичка. Не, има и един стол, а ние стоим прави на има-няма един метър един от друг. Разговорът се завърта около това къде съм учила датски език.
Накратко разказвам за престоя си в Дания през 60-те години заедно с моето семейство. Баща ми работеше като представител на Комитета по туризъм, а сестра ми и аз учехме в университета.
По-късно, през 1977 г., когато Дания решава да открие посолство в София, бях назначена като секретарка. Мисля, че дори споменах как в началото помещенията бяха празни и имахме само един син телефон ... на пода.
Но сега посолството се помещава в голяма, хубава сграда, която Н. В. откри по време на официалното си посещение в България. Престолонаследникът не е бил в България? Би било хубаво...
Спирам и се усмихвам, защото вътрешният ми глас ми каза: “Сега остава и да го поканиш, лично.” Така е, като те предразполагат да бъбриш! Престолонаследникът също се засмива, а аз се чувам да казвам:
- Аз, разбира се, нямам пълномощията да отправям покана към Престоло-наследника да посети моята страна, но...
- Да, разбира се... Сигурен съм, че е много красива страна - гласеше отговорът и отново въпрос: Как се отразява промяната на хората в България?
Помня само, че казах нещо положително, без какъвто и да е политически оттенък. Този урок си го знаех! Тук не се говори за политика.
Изглежда моите обяснения провокират с нещо престолонаследника, защото въпросите продължават. Не си спомням откога не съм била толкова словоохотлива, и то на датски. И все пак при първата кратка пауза побързвам да благодаря за приема и ... Защо никой не ми беше казал, че трябва да се изтегля заднешком!
Обръщам гръб, правя няколкото стъпки към изхода и за мое най-голямо очудване се озовавам не пред една, а пред две врати, една до друга. Чух се да възкликвам:
- Лява или дясна?
- Лява - е отговорът зад гърба ми.
Сега вече видимо развеселени отново си казваме довиждане, аз бързо натискам огромната жълта дръжка на лявата врата и изчезвам.
Като ме виждат така засмяна, служителите се надпреварват да ми честитят.
Благодаря им, подавам им белите ръкавици и почти тичешком се отправям към гардероба. “Опаковам” се за големия студ навън. Ето го и стръмното стълбище.
- Ох момчета! Как ме изплашихте!
Войниците, които стоят от двете страни на арката, удрят токове и пушки в земята за почест. За мен! Не може да бъде! А аз ги нарекох момчета. Е, поне и тях успявам да развеселя.
В страната на приказките все още стават чудеса!
Рима Мирска
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
