 |
|
| СВЯТ |
стр.29, бр.1, година XII, 2005г. |
|
|
ФАМАГУСТА ПОТЪНАЛА В ПЯСЪКА |
|
|
| Здравка Михайлова |
|
|
Днес венецианските стени на Фамагуста не опасват почти нищо, освен силуетите на готически църкви на фона на палмови дървета и обърнати рибарски лодки. Фамагуста прилича на архитектурен еквивалент на някога добре отглеждано стайно растение, върнало се към състоянието на първоначалната си семка сред заобикалящата го джунгла. Гръцкото име на града е Амохостос, което означава “потънал в пясъка”, и въпреки че през многовековната му история бойните кули и дълбокото пристанище са предпазили града от подобна съдба, на север пясъкът трупа дюни, а близкото крайбрежно островче Маймун Адасъ (Маймунски остров) всъщност представлява подвижен пясъчен език суша. Климатът е почти субтропически, морето непрестанно разяжда метал и камък в еднаква степен. През годините, преди блатата наоколо да бъдат пресушени, маларичните комари имали подобен ефект върху хората. При тези дадености нямало основания градът да се ползва с големи перспективи за слава и бляскаво бъдеще.
Въпреки това обаче за кратко през XIII в. Фамагуста бил най-богатият град в света, притежаващ достатъчно романтичен за Шекспир ореол, така че великият драматург да го избере като част от декора за неговата драма “Отело”. Тази теория почива върху кратките сценични напътствия на пиесата, гласящи: “пристанищен град в Кипър”. Прототип на персонажа Отело изглежда бил венециански войник, служещ в Кипър, вероятно на име Франческо Сеса, известен с прозвището Мавъра заради смуглото му лице, който през 1544 г. бил изгонен заради неуточнено провинение заедно с двама негови подчинени - вероятно първообразите на Яго и Касио.
Днес Фамагуста представлява двоен град: от една страна компактният, призрачен град Калето вътре в крепостните стени, включващ рушащото се Лузиняно-венецианско наследство, от друга - разрастващият се аморфен нов град, също така изоставен след 1974 г. Ако условията в Кипър не се променят след включването на Република Кипър в ЕС, не е трудно да си представим, че само след няколко десетилетия двете части на града ще започнат да отговарят на описанието “потънал в пясъка”. По кипърските стандарти Фамагуста е историческо младо селище, макар и не толкова неотдавнашно колкото Лимасол. Някои историци прозират етимологията на названието му във “Фама Аугуста”, тоест “в прослава на император Август”, намеквайки за имперското основаване на града по римско време, но първото му споменаване датира едва от VII в., когато оцелелите от арабския набег над съседна Саламина се оттеглят там. То мъждука като византийски рибарски пристан, като се възползва от единственото естествено дълбокодънно пристанище на острова.
Всичко това внезапно се променя през 1291 г., когато крепостта Сен Жан д’Акр в Палестина е превзета от сарацините. Потоци от християнски бежанци от дузина междинни селища в Близкия изток се стичат в града. Папата забранява всякакви търговски контакти с неверниците под страх от отлъчване от църквата, като по този начин гарантира на Фамагуста монопол като пристанище за транзитен морски превоз и бързо разрастване. Всякакви стоки от Изток и Запад, независимо колко екзотични, сменят своите собственици тук - градът се превръща във вавилонска кула от вероизповедания, езици и националности, местните жители са редуцирани до малцинство. Истински състояния били спечелвани буквално за двайсет и четири часа, пораждайки парадиране с вулгарния разкош; на сватбите си дъщерите на местните търговци били окичени с повече бижута отколкото някои европейски монарси, а проститутките съперничели по охолство и богатство на търговците. За една от тях легендата гласи, че пред смаяните погледи на своите гости гарнирала с украса от диаманти ястията на своята трапеза. Чужденците били в равна степен очаровани и ужасени. Света Бригита Шведска проповядвала пред катедралата (вероятно пред дълбоко цинична публика) срещу безнравствеността, в която бил затънал градът. Множеството секти и вероятно виновни съвести станали причина за изграждането на десетки църкви, по една за всеки ден от годината, както се говори. .
Но апогеят на Фамагуста не продължил повече от век, тъй като през 1372 г. дипломатически инцидент възпламенява неговото падение. При коронацията на непълнолетния лузинянски крал Петър II избухналата свада между генуезки и венециански пратеници (какво повелява протоколът за водача на кралския кон) се изражда в бой с тежки загуби на генуезки животи и имоти. За отмъщение през следващата година генуезка експедиция опустошава Кипър, като окупира града и поощрява неговите търговци да отпътуват за Никозия. Яков II пропъжда генуезците през 1464 г., но вече е твърде късно, и неговата венецианска вдовица Катерина Корнаро управлява силно западналия град, преди да абдикира, в полза на Венецианската Светлейша република през 1489 г.
В очакване на надигащата се османска заплаха венецианските военни коменданти са улисани в подобряване на фортификационната система на Фамагуста, също както и на Никозия и Кирения, като укрепяват стените от времето на династията Лузинян, за да издържат напора на най-мощната артилерия по онова време. Обсадата на Фамагуста през 1570-1571 г. се смята за христоматиен пример на една от големите битки в Средновековието. В продължение на десет месеца 8000 гърци и венецианци издържат напора на 200 000 турска войска и изходът от обсадата може би е щял да бъде различен, ако обещаната от Крит и Венеция помощ била пристигнала. Централни действащи лица в драмата са блестящият венециански командващ крепостта Маркантонио Брагадино, изобретателен, въпреки оскъдните средства, с които разполагал, и неговият противник Лала Мустафа паша, опитен, но лишен от въображение ветеран от множество военни кампании, чиято основна слабост била избухливият му нрав. Входът на пристанището на Фамагуста можел да бъде затварян с верига от издадената част на замъка на Отело до Маймунския остров. Така турците съсредоточават силите си върху атаки от юг и запад, като избягват северната стена със страховития непревземаем бастион Мартиненго. Арменски сапьори прокопават към крепостните кули траншеи, достатъчно дълбоки, за да прикрият турските войници, като единствено върхът на тюрбаните им стърчал над тях. Присъствието им било осезателно само поради гората от походни шатри, широка три мили. Но обещаната в помощ флота не се появява и положението на обсадените в града става отчайващо, особено след като чумата започва да покосява жителите му. Така изгубилият една трета от силите си Брагадино вдига бяло знаме и преговаря за условията на капитулация, при която цивилното население трябвало да бъде пощадено, а неговите хора да бъдат откарани с кораби в безопасност на остров Крит. Когато остатъкът от оцелелия гарнизон се появява от димящите руини на крепостта, обсаждащите били смаяни, че толкова малко на брой мъже са били в състояние да дадат такъв храбър отпор при безнадеждни изгледи за успех и били трогнати до жал от окаяния им вид. Отначало победените са посрещнати с милост дори от избухливия Лала Мустафа паша, но по-късно аудиенцията на Брагадино при него има печален край. Лала Мустафа паша внезапно поискал венецианският офицер Квирини да бъде задържан като гаранция за безпрепятственото завръщане на турската флота от Крит. Когато Брагадино протестирал, че това не било предвидено в договора за капитулацията, Лала Мустафа паша изпаднал в един от прословутите си гневни пристъпи, повикал палача си и пред ужасения поглед на Брагадино, Квирини и още двама венециански командващи били насечени на късове. След това дошъл ред и на Брагадино: носът и ушите му били отрязани, а самият той хвърлен в тъмница, след което бил подложен на публични унижения. Накрая бил завързан между две колони пред катедралата, които и до днес могат да бъдат видени там, и бил одран жив. Свидетели от епохата потвърждават, че Брагадино понесъл тези нечовешки изтезания с такова достойнство и мълчание, че дори мнозина от турците не одобрявали жестокостите на обезумелия си водач. Лала Мустафа паша наредил кожата на Брагадино да бъде натъпкана със слама, а сламеното чучело било качено върху гърба на крава и развеждано за посмешище из града. По-късно потомците на Брагадино откупили от Истанбул кожата на значителна цена, но главата му никога не била върната от султана на близките.
В града могат да бъдат видени венецианските стени, както и църкви, отървали се от турската артилерия и британския вандализъм. Смята се, че по време на обсадата османците бомбардирали града с над 100 000 гюлета, оставяйки огромни опустошени пространства, които почти не са се променили, след като те превземат града. От 1996 г. историческият център на града е частично и атрактивно превърнат в пешеходна зона, особено околността край джамията “Лала Мустафа паша”. “По-завършен от Истанбул и Антиохия, по-могъщ от Фез, Йерусалим и дори Авила, принцът на укрепените градове...” Така ентусиазираният от петнайсетметровите крепостни стени на града британски автор олин Тъбрън описва през 1972 г. неговите петнайсет бастиона и пет крепостни врати. Постепенно между 1489 и 1540 г. венецианците ги доизграждат над съществуващите лузинянски укрепления, следвайки последните предписания на инженерното изкуство и балистиката. В крайна сметка, като се има предвид изходът от османската победа, това се оказва безплодно занятие, но структурно те все пак издържат на обсадата.
Югоизточният ъгъл на крепостта е наречен бастион “Джанбулат” по името на анадолски бей, който, изправен пред въртящо се колело с прикачени към него остриета, монтирано от венецианците при тази крепостна врата, прекосява гибелното изобретение заедно с коня си. Ездач и животно са накълцани на парчета, но дяволската машинария също била обезвредена. Години наред турските жени имали обичая да ходят на гроб на османския мъченик в бастиона, на който растяло смокиново дърво, и да се молят да се сдобият със синове, храбри като Джанбулат, ядейки плодовете му, гарантиращи зачатие. Днес интериорът на бастиона е превърнат в музей, където е изложена разнородна сбирка от посредствено грънчарство, народни костюми, османски оръжейни образци, амфори и синьозелени плочки от Ижник. До Морските врати, които наред с Цитаделата са едни от най-ранните венециански фортификационни подобрения, се намира скулптура на венециански лъв. Легендата гласи, че веднъж в годината устата му се отваря и ако човек има достатъчно късмет да се озове наблизо в този непредсказуем момент, може да бръкне с ръка в гърлото му и да извади оттам ценен предмет. Лъвът, покровител на съкровищата, съжителства с релефно изображение на лъва на Свети Марко над входа на Цитаделата, представляваща форт на Лузинян, реконструиран от венецианците, и добил популярност под името “Замъкът на Отело”, поради споменатата вече Шекспирова връзка с Фамагуста. Влизайки в Калето през Сухопътната крепостна врата, посетителят подминава съцветие от ресторанти и бижутерийни магазини, преди да се озове пред църквата “Св. св. Петър и Павел” от XIV в. (по-късно превърната в джамията “Синан паша”). Говори се, че била построена от предприемач-търговец с печалбата от една-единствена сделка. Намик Кемал Мейдан - градският център, е оформен като пешеходна зона и кръстен така по името на османския писател от края на XIX в., чийто бюст - недалеч от медресето, сега подслоняващо ислямската банка “Файсал”, напомня, че в близост се намира тъмницата, където той прекарал трийсет и осем месеца, заточен от султана заради написването на подстрекаваща към бунт пиеса.
Джамията “Лала Мустафа паша”, чийто силует доминира над площада, е най-великолепният и добре съхранен паметник от епохата на Лузинян в града, а може би и в цял Кипър. Завършена между 1298 и 1326 г. по проект, който трябвало да наподобява катедралата в Реймс, тук кралските особи от тази династия били увенчавани символично с короната на падналия в ръцете на сарацините Йерусалим.
От 1974 г. северозападният ъгъл на Калето представлява военна зона; бастионът “Мартиненго”, който не бил атакуван от турците при първата им обсадна кампания, изглежда и до днес се ползва със статут на непревземаем. Достъпът до намиращите се тук църкви “Света Анна”, “Света Мария Кармелска”, Арменската и др. е ограничен, а снимането е абсолютно забранено. Една от църквите, които могат все пак да бъдат разгледани отблизо, е “Свети Георги Ексоринос”, несторианска черква от XIV в., която обикновено е заключена, а спорадично се използва от местния университет като културен център. Епитетът “Ексоринос” означава “изпращащ в изгнание”, “пропъждащ”, и е свързан със странната легенда, че прахът, събран от пода на църквата и хвърлен в дома на заклет враг, ще причини смъртта му или най-малкото ще го накара най-късно до година да напусне града. Недалеч от Намик Кемал Мейдан, намиращите се една до друга кубообразни църкви на рицарите тамплиери и хоспиталиери, и двете от XIV в., се радват на близост каквато тези съперничещи си ордени не са споделяли по времето на техния разцвет.
Понастоящем само малка част от новия град Вароша, наричан от турците Мараш, е обитавана. Обичайна практика при османските завоевания била православното население да бъде пропъждано извън Калето, като му се поставяло условие да се засели там. Технически след прекратяването на огъня през 1974 г. Вароша представлява територия, контролирана от ООН, но ефективно се намира под контрола на турската армия - призрачен град, в който само от време на време влизат патрули на UNFICYP. Някои от специално ескортираните от тях журналисти съобщават, че там с години светели запалени крушки, а изоставените прибори за закуска още стояли по масите - толкова ненадейно и припряно гръцките кипърци трябвало да напуснат домовете си при турското нахлуване през 1974 г.. “Полат паша”, централната улица в ненаселената част на Вароша, води грандиозно до никъде, тъй като е задънена с празни варели и пясъчни торби. Пред сградата на съда е паркиран локомотив, произведен през 1904 г. от компания в Лийдс, който изглежда значително по-малко занемарен отколкото всичко останало в мъртвата зона. От 1907 до 1951 г. той обслужвал вече несъществуващата железопътна линия Лефки - Фамагуста: релсите трябвало да бъдат продължени до Ларнака, но кметът на града наложил запор над напредничавия проект, за да защити интересите на местните камилари от конкуренцията. На времето това негово решение било аплодирано, но въпреки всичко камилските кервани не могли да се преборят с новите технологии и надживели железопътната революция само с едно десетилетие.
Кой ще упражнява контрол над Вароша е въпрос почти неизменно заемащ едно от челните места в дневния ред на междуобщностните преговори от 1974 г. насам. Кипърските гърци гледат на неговото връщане като на първоначален жест на добра воля за напредък по всички други въпроси: градът има практическо, както и символично значение, тъй като с неговите 40 000 бивши жители повторното му заселване може да осигури значително облекчаване на проблема с бежанците в южната част. Освен това през последните години туризмът в северната окупирана част на острова преживява една от най-тежките си кризи и турските кипърци не се нуждаят особено от редицата от трийсет и трите запуснати хотели по дължината на дългата тясна плажна ивица на Вароша, те неведнъж са предлагали ограничен брой гръцки кипърци да се завърнат и да поемат мениджмънта на курорта, разполагащ с 4000 легла. Правителството на Република Кипър системно отказва да приеме това “уреждане” на въпроса, тъй като се смята, че тези оферти са направени по недвусмислен начин, от който става ясно, че печалбите от експлоатирането на хотелите ще облагодетелства окупираната северна част на острова. Междувременно по-голямата част от Вароша е грохнала до толкова неизползваемо състояние, че трудно може да бъде избегнато съмнението, че турската страна продължава да държи този район в сегашния му вид с оглед той да бъде използван като разменна монета при бъдещ решаващ етап от преговорите. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
|
